Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Погледът на Бен Рои се задържа върху нея. Нещо го смущаваше, но не можеше да каже какво. След като се помая за момент, той им благодари за отделеното време, изправи се и отиде при колата си.

— И внимавайте със скоростта. Не всяко ченге е снизходително като мен.

Мъжът се усмихна, отдаде чест и потегли. Бен Рои се загледа в отдалечаващата се кола и в главата, очертана на задния прозорец. Странното чувство не изчезваше. Накрая сви рамене, качи се в тойотата и потегли по второстепенния път на запад, към границата с Египет. Измина почти километър, когато изведнъж думите сами излязоха от устата му:

— Сали, Кари, Мери-Джейн.

Огледа се объркано, сякаш някой друг беше казал имената. После изрева: „Мамка му!“ и наби спирачки. Отвори жабката, извади пистолета, обърна и се понесе с рев обратно, надул сирената.

Гиди караше бавно, докато колата на ченгето не изчезна в огледалото, после натисна газта до дупка. Отзад Дина се обърна и погледна за евентуални преследвачи.

— Мисля, че сме добре — рече Гиди.

— Не сме. Начинът, по който ме гледаше…

Обърна се, извади сателитния телефон — обикновените мобилни не работеха тук — и намери номера. Вдигнаха на третото позвъняване.

— Фаз, започвай да прибираш нещата. Май се налага да се изнасяме.

Затвори, бръкна в раницата си и извади глока. Тамар стори същото. Гиди вдигна над сто и шейсет километра в час, взе серия дълги завои, след което рязко намали и спря край пътя. Тамар вече беше отворила вратата, скочи навън и спринтира към хълма до шосето. Гиди обърна по черния път, водещ към лагера им. Дина се прехвърли отпред и отново включи телефона, докато джипът подскачаше по неравния терен. Този път позвъняванията бяха шест.

— Почти стигнах — съобщи гласът на Тамар. Чуха се стъпки по камъни, неравно дишане. — Добре, горе съм.

— Има ли нещо?

— Не го виждам.

Джипът попадна в дупка и поднесе, като залепи Дина за стъклото. Тя метна пистолета на задната седалка, прехвърли телефона в лявата си ръка и се вкопчи в дръжката над вратата.

— Нещо?

— Нищо.

Поредно свирепо друсане, когато влязоха в канавка, после взеха с поднасяне остър завой. Гиди се бореше с кормилото, овладя колата и я насочи към групата куполни постройки в далечината.

— Още не го виждам — каза Тамар. — Мисля, че може да е… момент, чувам…

— Какво?

Мълчание.

— Какво, Тамар?

— Сирена! Идва.

— Мамка му!

Дина махна на Гиди да увеличи скоростта. Тамар описваше ситуацията от върха на хълма.

— На около два километра е… движи се бързо. Много бързо. Сега е на завоя… на около километър… газ до дупка. Под мен е… отмина! Пропусна отбивката! Продължава на север.

Стигнаха лагера и набиха спирачки до отворената компютърна стая. Вътре Фаз яростно дърпаше кабели и прибираше твърди дискове. Гиди се втурна да му помага. Дина остана до джипа с телефон до ухото и пистолет в ръка. Някъде в далечината чу вой на сирена.

— Говори, Тамар — рече тя.

— Продължава напред.

— Къде е?

— На около километър по шосето. Изкачва хребета.

— Скорост?

— Както преди.

— А сега?

— Още се изкачва.

Последва пауза.

— Горе е… премина. Вече не го виждам.

Дина щракна с пръсти. Гиди и Фаз зарязаха работата и излязоха навън. Стояха в очакване, като се споглеждаха нервно. Мина половин минута.

— Тамар?

— Никакъв не се вижда.

— Изчакай още минута.

Зачакаха.

— Нищо. Добре сме. Отиде си.

Дина кимна на Гиди и Фаз и те издишаха с облекчение.

— Не! Връща се!

— Мамка му!

Другите двама се скупчиха около нея. Тя вдигна телефона, за да чуват какво става.

— Спуска се по склона — докладва Тамар. — Кара бързо. Сега е на равното… на по-малко от километър… петстотин метра… Подмина отбивката. Намалява. Спря. Той… чакай малко… какво прави? Обръща! Тръгва по отклонението. Открил ни е!

— Наблюдавай пътя — каза Дина. — Виж дали има други. Крий се добре.

Прекъсна връзката и прибра телефона. Фаз вече беше влязъл в техническата стая. Гиди ровеше в джипа. Появи се с „Узи“ в ръка.

— Готов ли си за това? — попита тя.

Той сложи пълнителя.

— Готов.

— Добре, да си свършим работата.

Удариха юмруци и изчезнаха между постройките. Сирената наближаваше.

Бен Рои веднага намали и продължи по черния път, водещ от шосето към пустинята. Шофираше с лявата ръка, а с дясната държеше заредения „Йерихон“. След четиристотин метра пътят мина през тясна клисура и зави рязко надясно. На около два километра отпред се виждаше купчина бели сгради, изпъкващи на мръсния жълтеникавокафяв фон на пустинята. Бен Рои спря, изключи сирената и взе бинокъла.