Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Бен Рои? — обади се гласът на Халифа.

— Извинявай — отвърна той. — Просто премислях всичко. Виж, страшно съм ти задължен за това, приятелю. Наистина съм ти задължен. Ще проследим връзките и ще ти се обадя да ти кажа…

Преди да довърши с „докъде стига всичко това“, Халифа го прекъсна:

— Ще видя какво още мога да открия. Все пак не мога да повярвам, че са в състояние да разработват мина без никой да разбере. Все някой трябва да е видял или чул нещо.

Бен Рои каза на египтянина, че вече е направил повече от достатъчно, но Халифа настоя и накрая Бен Рои си помисли — какво пък, щом иска да помага, кой съм аз, че да го спирам? Може би това му помагаше по някакъв начин. Както случаят с Хана Шлегел бе помогнал на него самия.

Разбраха се да се държат в течение и Халифа затвори. Бен Рои остана на мястото си, като барабанеше с пръсти, въртеше се в стола и обмисляше наученото. После стана и отиде при бюрото на Зиски.

— Извинявай, Дов. Появиха се интересни новини от Египет. Какво има при теб?

— Шофьорът ми се обади — каза Зиски.

Бен Рои още мислеше за разговора с Халифа и му трябваха няколко секунди, докато схване какво има предвид хлапето. Разбира се. Автобусният билет. От кошчето в апартамента на Клайнберг. До Мицпе Рамон. Шофьорът на автобуса беше в почивка.

— И какво?

— Май попаднахме на нещо.

Чуваше тази фраза за втори път през последните петнайсет минути. Нещата започваха да си идват по местата.

— Слушам те.

— Човекът веднага разпознал Клайнберг по снимката. Пътувала с автобуса му няколко пъти.

— Какво означава няколко?

— Осем или девет пъти за последните три години. Винаги в рамките на един ден в двете посоки — свалял я, после я качвал на връщане.

— Предполагам, че не знае какво е търсила в Мицпе Рамон.

— Точно тук става интересно. Оказва се, че изобщо не е ходила в Мицпе. Или поне не до самото селище. Слизала десетина километра преди него. После шофьорът я качвал от същото място.

Зиски стана и направи жест на Бен Рои да приближи картата.

— Ето тук. — Посочи линията на шосе 40, което вървеше в посока север — юг. Мястото се намираше насред нищото, само пустиня. Под пръста му шосето се пресичаше с малък второстепенен път, продължаващ на запад към резервата „Хар Ха-Негев“. А от там към… египетската граница. Бен Рои впери поглед в картата, колелцата в главата му заработиха. После се пресегна и започна да сваля картата от стената.

— Направи ми една услуга, Дов. Всъщност две. Виж какво можеш да откриеш за компания на име „Проспекта Иджипт“. Дъщерна фирма на „Барън“. Преди време са правели проучвания в египетската пустиня. И се свържи с офиса на „Барън“ в Тел Авив. Кажи им, че разследваме убийство и искаме да говорим с някой, който знае за дейността на компанията в Египет. Някой високопоставен, не обикновен писарушка. Виж какво можеш да събереш до довечера или до утре сутринта. Крайно време е да видим какво имат да ни кажат за себе си.

— Ти какво ще правиш? — попита Зиски.

— Аз ли? — Бен Рои свали картата и я сгъна. — Отивам на малък излет из страната.

Хюстън

Беше два след полунощ и Уилям Барън беше съвсем буден. Не от кокаина — всичко това вече беше минало. Не, беше буден и с абсолютно бистра глава. Пълен с енергия. С онази възбуда, която чувстваше напоследък, когато плановете му започваха да се осъществяват. Гледаше към светлините на града, целият блещукащи кули и натоварен трафик, сякаш взет от „Блейд Рънър“, и се питаше дали да не се качи до басейна на покрива да поплува, или да слезе във фитнес залата да изгори част от енергията на пътеката за бягане. Накрая скочи от леглото и направи серия карате движения към прозореца. После отиде в кабинета и седна зад бюрото си.

Беше завел Барбара на вечеря в кънтри клуба. Напоследък все повече си мислеше, че вероятно тя е жената. Беше адски тъпа, а сексът с нея бе скучен до умопомрачение (първия и единствен път, когато се опита да я изчука в задника, тя квича като заклано прасе и избухна в сълзи). Обаче изглеждаше добре, знаеше как да се държи в обществото и бе от стар уважаван род — точно жената, която ти трябва, ако си начело на една от най-големите компании в страната. Първо трябваше да се увери, че е плодовита и може да продължи рода, и да й предложи брак догодина, след като цялата суматоха се успокои. Или може би следващата година. Бракът беше като бизнеса — човек трябва да подрежда приоритетите си.

Облегна се назад и качи крака върху края бюрото. То беше покрито с документи — папки, доклади, таблици, анализи — цялото чудовище „Барън“, разглобено на съставни части. Взе напосоки един лист (сметки за предстоящото купуване на канадска компания, занимаваща се с биогорива), но го пусна обратно при другите. Не беше в настроение да се занимава с числа. Уеб камерата продължаваше да предава видео на екрана на компютъра (малка стаичка в Източна Европа, момичетата се трудеха здраво), но не му беше и до това. Прокара пръсти през косата си, разкърши се, погледна скъпия си часовник, вдигна телефона и набра номера. Отговориха на петото позвъняване.