Извинението беше ненужно. Откакто се беше задълбал в историята на Самюел Пинскър, любопитният случай с отравянето на кладенците на коптите беше останал на заден план. Нямаше съобщения за нови инциденти, във фермата на Атия всичко беше спокойно. Случаят още беше негов, но започваше да смята, че цялата история е буря в чаша вода.
— Ще ми кажеш, че водата се е развалила поради естествени причини, нали? — попита той.
— Ни най-малко — отвърна Омар. — Кладенците са били отровени, няма съмнение. И седемте.
— Три — поправи го Халифа.
— Седем. Поразрових малко и попаднах на още четири.
Халифа спря. Изведнъж Лабиринтът на Озирис започна да отива на заден план.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. И това са само кладенците, за които е съобщено. Може да има и други. Без майтап.
— Всичките ли са коптски?
— Четири.
— Доколкото мога да смятам, остават още три.
— Точен както винаги, сахиб.
— И?
— Трите други са собственост на мюсюлмани. Единият е бедуински, недалеч от Бир ел Гинди, един на малко стопанство при Барамия, а третият… не помня точно къде беше, но подробностите са тук.
Той вдигна куфарчето си. Халифа вече се опитваше да нагласи картина, която изведнъж се оказваше много различна от онази, която си бе представял в началото.
— Интересно беше — рече Омар. — Много интересно, важно, между другото. Мисля, че трябва да поговорим.
Той посочи нагоре по стълбите. Халифа го поведе към кабинета си на четвъртия етаж. Ибрахим Фати се беше настанил с крака на бюрото, хрупаше туршия и приказваше по телефона. Съседната стая се оказа свободна и влязоха в нея.
— Направих кратко обобщение на ситуацията — каза Омар, след като останаха насаме. Отвори куфарчето и извади подвързани със спирала листа. На първата страница пишеше „Предварителен доклад за ограничени хидрогеологични аномалии в Сахара ал Шаркия“. — Но може би ще е по-лесно, ако ти обясня с няколко думи. Ако нямаш нищо против, би ли разчистил?
Започна да развива картата, а Халифа разчисти едно от бюрата и помогна на приятеля си да затисне краищата на картата с чаша, пепелник, перфоратор и копие на „Пълен наръчник на египетския полицай“. За първи път от двайсет години намери полезно приложение на тази книга. За разлика от картата в кабинета му, която показваше целия Египет, тази покриваше само малка част от страната — правоъгълника пустиня, очертан от Нил на запад, Червено море на изток и шосета 88 и 89 на север и юг. В объркващата плетеница от уади, черни пътища и гебели имаше седем малки кръстчета, отбелязани с червено мастило. Отровените кладенци, предположи Халифа. Запали цигара и двамата с Омар се наведоха над бюрото.
— Ще се опитам да бъда кратък и да не ти дотягам с лекции — започна Омар. — Но преди да стигна до кладенците… — той посочи седемте кръстчета, — … може би няма да е зле да те запозная с контекста, така че да получиш поне някаква представа за какво говоря.
Халифа дръпна от цигарата си и му направи знак да продължи.
— И тъй, централните области на Източната пустиня. — Омар сложи длан върху средата на картата. — Геологически тя се намира на ръба на така наречения Нубийски воден басейн — общо взето, огромен подземен пласт от наситен с вода полупропусклив пясъчник, вмъкнат между и прорязван от пластове непропускливи породи — базалт, гранит, глина и тъй нататък. „Затворен басейн“, както го наричаме ние. Водата е затворена под земята.
Халифа отново дръпна от цигарата си.
— Самата вода в по-голямата си част е невъзобновяема фосилна — продължи приятелят му. — Което ще рече, че е попаднала в скалите преди десетки, ако не и стотици хиляди години, и оттогава си е там. Има ограничена хидравлична проводимост поради гравитацията и разликите в атмосферното налягане, но няма да се впускам в обяснение на физиката на всичко това…
Халифа вече започваше да губи ориентация.
— … но като цяло водата е статична. Не се движи, не отива никъде, не се попълва, не намалява. Просто си стои в порите на пясъчника, затворена от непропускливите пластове, за които вече споменах. Представи си гъба, пъхната във водонепроницаем бетон, и ще получиш някаква представа.
Халифа виждаше през стъклената стена, че Ибрахим Фати продължава да говори по телефона. За щастие хрускането не се чуваше. Звукът открай време му беше неприятен, а точно сега не се нуждаеше от допълнителни дразнители.
— На практика всеки кладенец в Източната пустиня — говореше Омар, — както и в Западната, между другото, представлява сонда до тази статична водна система. Дълбочината варира на отделните места в зависимост от близостта на пластовете до повърхността и може да бъде от двайсет метра до два километра, но основният принцип винаги е един и същи. Ако трябва да използвам отново сравнението с гъбата, все едно да пъхнеш сламка през бетона и да изсмучеш водата.
Читать дальше