Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Постояха известно време сред тълпата, затворени в своя личен свят на мъката. След това взе ръката й в своята и я поведе към дома, напълно забравил разговора си с Райсули.

Израел, пустинята Негев

Още от детство беше бдителна към нощните шумове и веднага щом чу непознатите стъпки отвън (твърде тежки за Тамар, твърде бавни и тромави за Гиди или Фаз), тя беше напълно будна и посягаше към глока под възглавницата. Стъпките спряха, после продължиха отново, стигнаха до самата врата. Чу дишане — тихо, животинско, като на дебнещ хищник — и дръжката се завъртя. Тя насочи пистолета напред и се прицели. Едно завъртане, за да провери резето, после второ, по-силно и настоятелно. Резето подаде на третия опит и вратата започна да се отваря. Тежките дъбови панели се раздвижиха със скърцане на несмазани панти.

— Махай се — изсъска тя и пръстът й се стегна около спусъка. — Ще те убия. Махай се.

— Просто искам да поговорим.

— Никога не искаш да говориш! Махай се! Вън!

— Не ме принуждавай да те принуждавам. Рахил.

Дръпна спусъка. Засече. Опита отново и отново, в гърлото й се надигна жлъчка, сърцето й затуптя толкова силно, че й се стори, че ще разбие гръдния й кош. Глокът не стреляше. Тя зарита и замаха с ръце. Той вече се беше качил на леглото. Ръка бръкна под завивките й, започна да й разтваря краката.

— Не, моля те, недей…

— Шт.

— Причиняваш ми болка. Моля те, спри, боли ме…

— Но аз си платих. Много пари.

— Боли. Боли…

— Шт.

— Спри! Боли ме. Разкъсваш ме… Ох, Господи, моля те, недей…

Изведнъж се събуди.

За момент остана да лежи неподвижно, сцената беше толкова ярка в ума й, че й трябваше време, за да се върне в действителността. Надигна се с мъка в седнало положение, намери опипом копчето на нощната лампа, запали я и притисна колене към гърдите си, като хлипаше.

Сънят винаги беше един и същи. Нощ след нощ. Подробностите се различаваха — понякога той идваше в стаята, понякога вече бе вътре; понякога тя го разпознаваше, друг път й беше непознат. Основното обаче — дишането, тежестта, ужасният шок от проникването — никога не се променяше. От самото начало. Всяка нощ заспиваше, молейки се за различен филм. И всяка нощ подсъзнанието й пускаше същата непоносима сцена. С нея в главната роля. Избърса очи и сви още по-силно крака; вагината я болеше, макар там да не се беше случило нищо.

Минаха няколко минути. Постепенно хлипането й утихна, сърцето се успокои. Погледна часовника. 02:17. Помисли дали да не иде в стаята на Тамар, да се свие до нея. Да потърси убежище в топлината на тялото й. Но вече беше будна, знаеше, че няма да се успокои. Затова се пресегна, взе лаптопа от нощната масичка и го включи. Появи се снимка на висока сграда от стъкло и стомана, с блеснали под слънчевите лъчи прозорци — централата на „Барън Корпорейшън“ в Хюстън. Въведе името и паролата, които бе измъкнала от Чад Пъркс, и отново започна да преглежда съдържанието на твърдия диск в търсене на нещо, което би могло да се сметне за престъпно. Подобно нещо можеше да помогне за изпържването на компанията. Болката между краката й заглъхна, когато цялото й същество се съсредоточи върху задачата.

Йерусалим

— Лъжете.

— Съжалявам, че създавам такова впечатление.

— Знаете кое е момичето.

— Боя се, че не.

— Знаете къде е.

— Отново, боя се, че…?

— И Ривка Клайнберг си е помислила същото. Затова ви се е обадила три седмици преди да бъде убита.

— Уви, не мога да си спомня подробности от разговора.

— Уви, не ви вярвам.

— Съжалявам за това.

— Къде е момичето?

— Не съм в състояние да ви кажа.

— Защо излъгахте за алибито си?

— Просто забравих да спомена, че излязох на разходка.

— Защо казахте, че сте виновен за убийството на Ривка Клайнберг?

— Казах, че аз трябва да понеса вината за убийството й, защото аз наредих катедралата да бъде отворена в толкова късен час. Ако не го бях направил, тя нямаше да бъде убита в нея.

— Не ви вярвам.

— Всеки има право на мнение.

— Вие криете нещо.

— Щом казвате.

— Страхувате се от нещо.

— Всички се страхуваме от нещо, детектив.

— Къде е момичето?

— Не съм в състояние да ви кажа.

— Лъжете.

— Съжалявам, че създавам такова впечатление.

Бен Рои стисна безсилно юмрук. Едно и също през последните четирийсет минути, подобно на постоянно повтарян запис — отново и отново, напред и назад, без никакъв резултат. Едно и също през последните двайсет и четири часа. Архиепископът не казваше нищо, не признаваше нищо, а след като криминалистите се върнаха от покоите му с празни ръце, доводите на Баум се стапяха напълно. Затова той накрая се предаде и разреши на Бен Рои да проведе своя разпит. Като последно отчаяно хвърляне на зарове, преди законните двайсет и четири часа на задържането да изтекат и върху главата му да се изсипе тон яйца. И ако Бен Рои се чувстваше безсилен, това бе нищо в сравнение с бавния огън, на който се печеше любимият му главен супер интендант.