Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Погледна часовника си — 08:40 — стана и измери с крачки килията няколко пъти, за да се разтъпче и да се разсее. Архиепископът седеше мълчаливо, сякаш медитираше, на устните му играеше лека усмивка. Не нахална или подигравателна, подобно на усмивките на професионални боклуци като Генадий Кременко. Това изражение беше различно — спокойно, стоическо, уверено. Почти благочестиво. Усмивката на човек, който вярва, че постъпва правилно, и е повече от щастлив да понесе всички последици от вярата си. Усмивка на мъченик, помисли си Бен Рои. А едно знаеше за мъчениците — те никога не се пречупваха, колкото и здраво да ги налагаш. Върна се на масата, седна и взе снимката на Восги.

— Добре, започваме отначало. Познавате ли това момиче?

— Боя се, че не.

— Защо лъжете?

— Не лъжа.

— От какво се страхувате?

— Както вече казах, всички се страхуваме от нещо, детектив.

И тъй нататък, и тъй нататък — едни и същи въпроси, едни и същи уклончиви отговори още половин час. Накрая се отказа и прие, че си блъска главата в стена. Каквото и да знаеше архиепископът, то бе заключено в него и нищо нямаше да го накара да излезе наяве. Бен Рои стана, отиде до вратата и почука, за да му отворят. Архиепископът остана на мястото си, сключил ръце пред себе си. Пръстенът му сияеше в пурпурно под яркото осветление в килията. Усмивката продължаваше да играе по лицето му.

— Още в самото начало на разследването един мой приятел ми каза, че в комплекса не се случва нищо без ваше знание — каза Бен Рои, докато чакаше вратата да се отвори.

Архиепископът го изгледа.

— Лъгал се е. Мисля, че нямате абсолютно никаква представа кой е убил Ривка Клайнберг. И определено не мисля, че вие сте го направили.

— Доволен съм да го чуя.

— Но знаете какво се е случило с момичето — продължи Бен Рои. — И като скривате тази информация, не само възпрепятствате полицейското разследване, но и позволявате на убиеца да се разхожда на свобода. И може би да убие отново. Как се отразява това на съвестта ви, Ваше Високопреосвещенство?

Усмивката си остана, но очите на Петросян се присвиха едва забележимо. Може да беше сянка на съмнение или пък реакция на някаква прашинка. Така или иначе промяната беше само за миг.

— Според собствения ми опит въпросите за съвестта никога не са така прости, както изглеждат — каза архиепископът. — Те неизбежно пораждат дилеми и неочаквани последици. Човекът, който посвещава живота си на борба с покварен режим, оставя след себе си семейство, което бива преследвано от врага му. Вярващият, който изгаря на клада за вярата си, дава пример за страдание, който другите се чувстват длъжни да следват. Съвестта е коварен господар, детектив. В този случай обаче моята съвест е чиста, доколкото това е възможно. А сега, ако нямате нищо против, ще ви помоля за няколко минути уединение, за да се отдам на молитвите си.

Вратата зад Бен Рои се отвори. Той остана за момент, гледайки как старецът свежда глава и си мърмори нещо, след което излезе.

— Е?

Главен супер интендант Баум го чакаше в края на коридора, пребледнял и уплашен. Бен Рои поклати глава, предизвиквайки ругатни и ритане на стената.

Луксор

Когато Халифа пристигна в участъка в понеделник сутринта, във фоайето го очакваше посетител — Омар ал Зауи. Поздравиха се и се прегърнаха.

— Как е Раша? — попита Халифа, като махна на един полицай да им донесе чай и поведе Омар към стълбите.

— Добре, благодаря. А Зейнаб?

— Подобрява се с всеки изминал ден.

За първи път от девет месеца Халифа можеше да каже подобно нещо, без да има чувството, че изрича лъжа. Беше се страхувал, че снощната случка със сълзите при увеселителния парк ще влоши състоянието на жена му, но те като че ли бяха предизвикали някаква промяна у нея. Тази сутрин тя стана преди всички, приготви закуска — нещо, което не бе правила от много време — и настоя да заведе Юсуф на училище. Мъката вероятно още си беше там, хвърляше сянка върху очите и оставяше следи по лицето й, заглушаваше гласа й, но имаше и намек за целеустременост, което бе нещо ново. Докато изминаваше десетминутното разстояние до участъка, Халифа имаше чувството, че не се е чувствал така добре от цяла вечност.

— Предполагам, че посещението ти е делово — каза той, докато се изкачваха.

— Каква невероятна дедукция от твоя страна! — възкликна приятелят му, вдигна куфарчето и разгъна картата, която държеше.

— Резултатите от водата ли?

— Точно така. Съжалявам, че те накарах да чакаш.