Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Събудих ли те? — попита той.

— Да, но няма проблем — увери го тих глас.

— Можеш ли да говориш?

— Да, спокойно.

— Просто исках да те чуя, да видя дали си помислил над онова, което обсъдихме.

Да, отвърна гласът, имаше мислене. Много мислене. И решение. Уилям е прав. Трябва да се направи. Заради бъдещето. За да се осигури продължаването напред.

Уилям се усмихна.

— Знаех си, че ще ме разбереш. В края на краищата ти си член на семейството. Трябва да си помагаме.

Точно така.

— Мислех си, че трябва да го съчетаем с египетската работа. Всичко да се държи на разстояние. Така въпросите ще бъдат по-малко.

Много добра идея.

— Значи действаме, така ли.

Действаме.

Уилям каза, че ще поддържа връзка, поръча на човека от другата страна да се спотайва и затвори. За момент остана да седи, като барабанеше с пръсти по бюрото. После стана и се върна в спалнята за кърпа и бански гащета. Все пак нямаше да е зле да поплува.

Израел

Мицпе Рамон се намираше на сто и шейсет километра южно от Йерусалим — три часа път, като се вземат предвид ограниченията на скоростта и натовареното движение.

Бен Рои взе разстоянието за малко повече от два часа.

Измина първите осемдесет километра с пусната сирена, за да си проправи път през задръстените пътища до Беершева. След като се озова в еднообразната камениста пустош на Негев, издърпа жака на сирената и натисна газта до дупка. По обед стигна разклонението, на което автобусният шофьор беше оставял и качвал Ривка Клайнберг. Спря колата, излезе и се огледа.

На картата мястото изглеждаше затънтено, а в действителност беше още по-затънтено. Шосе 40 представляваше пуста двулентова ивица, второстепенният път се губеше някъде на запад, а на разклонението имаше три табели — едната показваше, че до Мицпе остават десет километра, втората беше указател за туристи към природния резерват „Хар Ха Негев“, а третата предупреждаваше за камили. Тишината обгръщаше всичко, нарушавана от време на време от бръмчене на мухи.

Огледа се, без да е съвсем сигурен какво се надяваше да постигне, изминавайки целия път дотук. Имаше чувството, че е по-вероятно да открие какво е правила Клайнберг, ако дойде лично на мястото, вместо да умува зад бюрото си. Отвори багажника на тойотата и извади бинокъл. Покатери се на капака на колата и отново се огледа. Ламарината скърцаше под дебелите му подметки, докато се въртеше бавно в кръг. Бинокълът му даде по-детайлна картина на онова, което виждаше и без него — камъни, прах, хълмове, дерета и тук-там самотна туфа жилава трева. Наоколо нямаше жива душа.

Направи две пълни завъртания, оглеждайки пустинната панорама, след което се съсредоточи върху пътя, водещ на запад. Именно той му направи впечатление, когато Зиски посочи мястото — и все още му се струваше като най-вероятната причина Клайнберг да слезе тук. Дали се е срещала с някой, прехвърлил се тайно през границата с Египет? Дали е възнамерявала да се промъкне в Египет? Или е дошла по съвсем други причини и близостта на границата е просто случайност? Каквато и да беше причината, тя бе свързана с „Немезида в действие“, това бе сигурно. Преди три години беше дошла тук, за да се срещне с човек от групата. И оттогава го е правила неведнъж, както твърдеше автобусният шофьор.

— Но защо точно на това място? — промърмори той. — Защо тук?

Проследи линията на пътя от разклонението до мястото, където изчезваше зад скалист хребет в далечината огледа го педя по педя, сякаш самият асфалт можеше да му предложи отговори на въпросите му. Естествено такива нямаше и след десет минути той се предаде. Скочи от капака и върна бинокъла в багажника. Влезе в колата и извади бутилката минерална вода и пакетчето чипс, които бе купил от една бензиностанция на излизане от Йерусалим. Отпи, отвори пакета и задъвка. Беше изял около една четвърт, когато чу тихото ръмжене на приближаваща кола — първата, която минаваше, откакто беше спрял. Остави чипса и водата на предната седалка, взе снимката на Ривка Клайнберг и излезе на пътя.

Машината се оказа цистерна. Все още беше далеч, движеше се на юг от Беершева и очертанията й трептяха в маранята. Бен Рои я гледа близо минута как приближава мъчително бавно. Когато цистерната се озова на петстотин метра от него, той мушна глава в колата, завъртя ключовете и включи сигналните светлини. Чу се съскане на спирачки, цистерната забави и спря на десет метра от него. Бен Рои се приближи и направи знак на шофьора да свали прозореца.