Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Джипът беше паркиран пред една от постройките. Вратата на шофьора зееше отворена. Втора кола беше паркирана под навес до същата сграда. Имаше и четири други постройки, няколко слънчеви панела и нещо като зеленчукова градина. Не се виждаше жива душа.

Огледа пустинята, после отново насочи бинокъла към сградите. Нищо. Или се бяха разкарали, или се криеха. Най-вероятно второто. Цъкна с език и обмисли възможностите. Бяха най-малко трима, може би повече. Несъмнено въоръжени. А от онова, което бе чувал за „Немезида в действие“ — а той изобщо не се съмняваше, че тези хора са „Немезида в действие“, — бяха опасни. Много опасни. По-добре да извика подкрепления. Остави бинокъла на съседната седалка и извади мобилния. Нямаше сигнал. Телефонът на колата също беше без обхват. Мамка му. И така, можеше да се върне на магистралата, да спре някого и да му нареди да извика кавалерията. Или да действа сам, което беше абсолютна идиотия.

Избра второто.

Запълзя още по-бавно напред, като се движеше на втора и спираше на всеки стотина метра, за да огледа постройките с бинокъла. Не видя никого, никой не тръгна към него. На стотина метра от лагера спря и слезе. Цареше пълна тишина, не се чуваше дори бръмчене на мухи.

— Ехо!

Нищо.

— Ехо!

Жегата правеше гласа му глух и плътен, сякаш идваше изпод одеяло. Бен Рои тръгна към постройките с насочен напред пистолет, чакълът хрущеше под подметките му.

— Видях твоя снимка в апартамента й! — извика той. — В апартамента на Ривка Клайнберг. Била си само момиче. Трябваше ми време да се сетя, че си ти, но никога не забравям лица.

Нищо. Никакъв звук, никакво движение. Стигна до джипа. Долепи се до него и надникна вътре. Ключовете още бяха на запалването. Изчака секунда. После приклекна, насочи пистолета към небето и стреля. Никаква реакция. Може би се бяха омели. Или се криеха някъде в пустинята, наблюдаваха и чакаха.

— Идвала е да те види! — извика той. — Четири дни преди да бъде убита. Идвала е редовно. Защо?

Мълчание.

— Помагаше ли ви? Това ли е? Ривка Клайнберг беше ли член на „Немезида в действие“?

Пак нищо. Абсолютна тишина, пълно мъртвило, целият свят беше като препариран. Примигна, за да махне потта от очите си, изправи се, заобиколи бързо колата и се залепи на стената на най-близката сграда. Вратата беше отворена. Провери колата под навеса, преброи до три и се метна през входа. Навсякъде беше пръснат хардуер — монитори, твърди дискове, кабели, модеми — сякаш някой беше бързал да прибере нещата. Огледа се и излезе отново навън. Вратите на другите четири постройки около централния двор бяха затворени. Провери ги една по една. Първите три бяха отключени — прости стаи, спартански обзаведени, празни. Последната врата не се отвори. Бен Рои се огледа и я изрита. Цялата рамка отлетя от стената сред дъжд натрошена мазилка.

Вътре бе прохладно и тъмно, щорите бяха спуснати, долавяше се смътна миризма на дезодорант. Имаше легло, гардероб, нощна масичка и отделно помещение, което се оказа баня. Провери я, надникна отново навън после отиде до нощната масичка. На нея се зареждаше лаптоп, екранът светеше. Анимираният скрийнсейвър показваше фасадата на висока сграда от стъкло и стомана, открояваща се на яркосиния фон на небето. Над входа й блестяха златни букви — „Барън Корпорейшън“. Бен Рои впери поглед в надписа, после седна на леглото и опита да отвори чекмеджето. Беше заключено. Дръпна рязко, но не успя. Дръпна отново, накрая изгуби търпение, прицели се и стреля в ключалката. Отвори чекмеджето и разрови съдържанието му. Имаше два пълнителя, плик с писма и два паспорта, израелски и американски, със снимката на жената в джипа. Документите бяха с различни имена — Дина Леви и Елизабет Тийл. Огледа ги, после изсипа съдържанието на плика. По леглото се пръснаха писма и пощенски картички. Както и един по-малък плик. В него имаше снимки, захванати с ластик. Бен Рои ги взе и погледна най-горната. Жена с бебе на ръце. Млада пълна жена, с къдрава коса и едър кокал. Седеше в нещо като болничен стол. Времето бе взело своето, но Бен Рои я позна незабавно. Както я беше познал на снимката с униформените жени в апартамента в Йерусалим. Ривка Клайнберг.

— Мамка му! — промълви той.

— Мръднеш ли и милиметър — разнесе се глас откъм вратата, — ще те убия, обещавам ти.

За момент си помисли дали да не опита нещо. Погледът му се стрелкаше между глока в ръката й и узито у мъжа, като преценяваше ситуацията. Накрая реши, че е в неизгодно положение, поклати глава и вдигна ръце. Прикривано от Гиди, момичето пристъпи напред и взе пистолета му. А също и снимките — грабна ги от ръката му и ги пусна на леглото.