Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Той изсумтя нещо.

— Не си прави труда да проследяваш номерата на колите, защото ще ги сменим. И не се опитвай да ни издириш. Твърде умни сме за вас.

Той й показа среден пръст със свободната си ръка, което предизвика усмивката й. Тя бръкна в джоба си, извади сгънатия лист и го пусна в скута му.

— Това е цялата помощ, която ще получиш от нас. Списък на компаниите, с които „Барън“ имат връзки в Египет. Може да излезе нещо. Но може и да останеш с празни ръце. Ти си детективът, оправяй се.

Тя се обърна към джипа.

— Защо е това отношение към „Барън“? — извика той след нея. — Защо им имаш зъб?

Тя забави крачка. Как би могла да му каже? Как би могла да каже на когото и да било? Дори собствените й хора не знаеха истината. Някои мотиви бе най-добре да си останат в тайна. Някои самоличности също. Мисията беше нейна и само това имаше значение. Обясненията бяха излишни.

— Нараниха мой близък — промърмори тя, твърде тихо, за да я чуе. Той извика отново въпроса, но тя не му обърна внимание. Погледна за последен път лагера, качи се в джипа и затръшна вратата. Кимна на Тамар и потеглиха с рев сред облак прах.

В крайна сметка минаха близо четири часа, преди една патрулка от Мицпе Рамон да пристигне и да освободи Бен Рои. Междувременно слънцето се беше скрило зад хоризонта, от постройките бяха останали само купчини развалини, а той беше в отвратително настроение.

— Трябва ми телефон — озъби се, като излезе от тойотата и закуца с подутия си глезен. — Такъв, който да работи тук.

— В колата — каза привлекателно момиче в униформа, с тъмна кожа и фигура на манекен. Външният й вид успяваше да направи цялата сцена още по-унизителна.

— Отивайте там и вижте дали няма да намерите нещо — нареди той и махна към останките от сградите. Не толкова защото се надяваше, че ще намерят нещо, колкото за да остане сам. — И разкарай тази усмивчица от лицето си!

Изгледа я кръвнишки, изкуцука до патрулната кола, грабна телефона и набра. Първо се обади на Сара, за да чуе как е. Тя като че ли остана доволна, че го чува, и попита дали иска да вечерят насаме утре. При други обстоятелства щеше да приеме с удоволствие предложението й — не му беше готвила, откакто се разделиха. Точно в момента обаче изобщо не му бе до романтични вечери на свещи. Каза „страхотно, с удоволствие“, но гласът му далеч не прозвуча толкова ентусиазирано, колкото се опитваше. След това звънна на Дов Зиски.

— Къде се губиш, по дяволите? — попита Зиски. — Цял следобед се мъча да се свържа с теб.

— Бях вързан — рязко отвърна той. — Разговаря ли с „Барън“?

Беше разговарял. Уговорили среща — девет вечерта, за да могат да участват и големите клечки от Хюстън.

— Но ако си още в Мицпе, няма начин да…

— Ще успея — прекъсна го Бен Рои, като си погледна часовника. — Нещо за „Проспекто“?

Нищо особено. Компанията била дъщерна фирма на „Барън“, основана в средата на 90-те, с цел да търси златни находища в Египет. Приключила дейност само две години по-късно. Изпълнителен директор бил Уилям Барън, което беше интересно.

Бен Рои каза на Зиски да отиде в апартамента на Ривка Клайнберг.

— Тъкмо се канех да напусна участъка — каза Зиски. — Имам среща…

— Отмени я и отивай — изръмжа Бен Рои, не беше в настроение да се прави на господин Съпричастност. — В спалнята й има снимка. На момиче. Мисля, че е дъщеря й. В момента се подвизава като Дина Леви и Елизабет Тийл. Искам да намериш всичко за нея. И виж хубаво другата снимка, на Клайнберг в армията. Трябваше да го направим още преди десет дни.

Тоест той трябваше да го направи преди десет дни. Беше омазал всичко, не бе толкова съвестен, колкото би трябвало. Честно казано, това бе главната причина за отвратителното му настроение, а не престоят в колата с белезници и пикаенето в туба.

Нареди на Зиски да му парти есемес с подробностите за срещата с „Барън“ и затвори. Извика двамата униформени, даде им номерата на двата джипа и описание на четиримата в тях и им каза да ги обявят за издирване. Беше загуба на време, но трябваше да спазва правилата. След това ядосано се качи в тойотата, запали и потегли с мръсна газ, вдигайки облак прах и камъчета. Двеста метра по-нататък наби спирачки, отвори вратата и изхвърли тубата.

Луксор

— И не сте виждали нищо необичайно там? Постройки, машини, самосвали?

Гласът се чуваше с ехо по телефона. Не, не бил виждал нищо необичайно. Само камъни, пясък и още камъни — точно каквото очакваш да видиш насред пустинята.