Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Изведоха го отвън, обискираха го, намериха ключовете от колата и мобилния. Тя задържа ключовете и подхвърли телефона на Фаз, който изчезна в техническата стая. После го отведоха до колата му и го закопчаха — дясната китка на волана, левият глезен на спирачката.

— Ти си й дъщеря, нали? — каза той, когато тя се наведе да провери белезниците. — Дъщеря на Ривка Клайнберг.

— Както кажеш.

Тя претърси колата, за да се увери, че няма скрито оръжие, изключи телефона, дръпна за последен път белезниците и тръгна с Гиди обратно към лагера. Той се насочи към една барака за експлозиви и детонатори, а тя към друга за бидоните.

Бяха репетирали това много пъти, с различни вариации, в зависимост с колко време разполагаха — моментално измъкване, като зарязват всичко; две минути, колкото да вземат най-необходимото; по-организирано изтегляне, с достатъчно време да си съберат нещата и да прикрият следите си. От Тамара нямаше вести, което означаваше, че в случая имаха достатъчно време. Радваше се, че е така. От всички места, където беше живяла, това най-много се доближаваше до истински дом. Винаги бе знаела, че в един момент ще се наложи да се махнат, но поне можеха да се сбогуват както подобава.

Отвори бараката, изнесе пет бидона в центъра на двора и отиде в стаята си да си събере нещата. Не бяха много — малко дрехи, писмата от майка й, снимките.

Миналото беше друг живот, който нарочно държеше погребан. Писмата и снимките бяха единствените спомени за него, единствените лъчи, насочени надолу в мрака. Както и сънищата, разбира се. В сънищата миналото винаги оживяваше, за да я преследва.

Хвърли всичко в мешката си, наред с две папки и лаптопа на „Барън“. Паспортите бяха последни. Дина Леви, Елизабет Тийл — само две от многото имена, които бе приела през годините. Дина, Елизабет, Сали, Кари, Мери-Джейн — бяха толкова много. Други самоличности, зад които да се крие, маски, които да надене. Дина беше може би най-подходящото от всички с намека не само за справедливост и правосъдие, но и за библейската история за Дина и Сихем, за изнасилването и отмъщението.

Толкова много имена. Толкова много маски. Толкова много различни самоличности.

Но само Рахил беше истинското.

Затвори мешката, огледа за последен път стаята и излезе на двора. Гиди вече обикаляше постройките и слагаше експлозивите. Обаждане до Тамар на хълма потвърди, че шосето е чисто. Каза й да се връща в лагера, метна мешката си в джипа и отиде да провери ченгето. Щом я видя, той отново започна да дрънка за историята с майката. Не си направи труда да му обяснява.

— Работила е с вас, нали? — не се отказваше той, като напразно дърпаше белезниците, а металът се впиваше в китката и глезена му. — Ривка Клайнберг е била от „Немезида в действие“. Затова е идвала толкова често тук.

Въпреки волята си тя се усмихна. Не само защото той стреляше напосоки, а защото изобщо стреляше. Закопчани в кола на трийсет и осем градуса жега и без никаква представа дали ще преживеят следващия час, повечето хора щяха да молят за пощада. Този обаче продължаваше да търси отговори. Заслужаваше уважение, макар предположенията му да бяха напълно погрешни.

— Ривка нямаше нищо общо с „Немезида в действие“ — каза му тя, защото реши, че той заслужава поне частично обяснение. — Идваше ни на гости, нищо повече.

— Да прекара малко време с дъщеря си.

Тя подмина думите му без отговор.

— Знаеше ли какво правите? — попита той и отново задърпа белезниците.

— Разбира се, че знаеше. Имах й доверие.

— Но недостатъчно, за да й дадеш интервю — каза той. — Преди три години. Когато е искала да напише статия за списанието си.

Още една точка за него. Беше си подготвил домашното.

— Сгафи с интервюто — отвърна тя. — Каза на редактора си, че може да го вземе, без да е получила одобрението ни. По онова време се намираше в лош момент, беше изгубила работата си и не мислеше трезво. Казах й, че е твърде рисковано, че много хора ни имат зъб и пусне ли подобна статия, омразата ще се насочи и срещу нея. Че трябва да престанем да се срещаме. Тя разбра положението. След това нито веднъж не спомена за нас.

— Дори при последното си посещение? Четири дни преди да я убият?

Тя се поколеба. Уважение или не, той си оставаше ченге и тя не искаше да се впуска в дълги разговори с него. Мълчи си, не казвай на никого, това е нашата малка тайна — беше научила този урок по трудния начин. В същото време част от нея искаше да говори. Поне дотолкова, че да изясни нещата. Той усети колебанието й и се възползва.