Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Халифа отново чу гласа на Мари Дюфресне: „Помня как се появи внезапно, аз изпищях и побягнах, а той ме последва с онази своя ужасна маска. Седмици наред сънувах кошмари.“

Понякога Пинскър заминавал, изчезвал в пустинята за цели седмици (Халифа искаше да насочи разговора в тази посока, но размисли). Но винаги се връщал и продължавали точно от там, докъдето били стигнали.

— Беше толкова мил. Толкова нежен. Никога не се възползва от мен. Ако беше поискал, щях да му позволя, но той бе толкова свестен. Каза, че нямало да бъде правилно. Чувствах се така спокойна с него. Така… завършена. Сякаш през целия си живот дотогава съм била половин човек.

Ухажването продължило година. Потайни срещи в нивите и сред древните руини в подножието на Тиванския масив. И една нощ, след по-дълго отсъствие от обичайното (как му се искаше на Халифа да научи повече!), влюбените се срещнали на любимото им място на брега на Нил и Пинскър поискал ръката й.

— Не можех да повярвам, че подобно щастие е възможно. Помислих си, че ме дразни, умолявах го да не ми го причинява, да не си играе с чувствата ми, но той само се разсмя, каза ми да не бъда толкова глупава. И досега чувам гласа му, долавям миризмата на коженото му палто, докато ме прегръщаше, усещам маслото по ръцете му. Плачех от радост.

Поискала да му пристане още тогава, но Пинскър настоял всичко да стане както подобава. Щял да отиде при баща й на следващата сутрин, да поиска официално ръката й. Дотогава тя трябвало да пази годежа им в тайна, да не казва на никого.

— Бях уплашена — каза тя. — Знаех какви са роднините ми, знаех, че може да стане нещо лошо. Но той беше почтен. Най-почтеният човек, когото съм срещала. Ако не беше такъв, сигурно щеше да остане жив.

Същата вечер се прибрала у дома и извадила най-хубавата си джелаба за следващата сутрин. След това си легнала щастлива и сънувала Сам-у-ел Пинискър и щастливия живот, който ги очаквал.

В тихия час преди зазоряване се събудила със стряскане, ужасна болка пронизвала гърдите й.

— Веднага разбрах, че нещо му се е случило — каза тя. — Нещо ужасно. Сякаш сърцето ми крещеше.

Малко по-късно братята й се прибрали с магарешката каруца. Тя отишла при тях, попитала къде са били, какво са направили. Погрижили се за хауага — това й отговорили. Вече никога нямало да го види. Никой никога нямало да го види. Волята на Аллах била изпълнена, било раздадено правосъдие.

— Правосъдие! — изфуча тя. — Знаеха, че не ме е изнасилил. Знаеха го много добре, още преди да им изкрещя истината. Било е само предлог да го направят. Цяла година са дебнели, изчаквали са удобен момент да му отмъстят, задето се изправи срещу тях онзи ден. И когато момчето дотичало с историята си, те са се възползвали. Зли хора бяха. Жестоки. Отровни като змии.

Тя плакала, проклинала ги, заплашила, че ще иде в полицията. Те я завлекли за косата в къщата и я пребили. Толкова лошо я пребили, че минал цял месец, преди да проходи отново.

— Радвах се на болката. Бях благодарна. Тя ми позволяваше да преживея част от онова, през което е минал Сам-у-ел. В болката бяхме заедно.

Била държана като затворничка през следващите четирийсет години, рядко й позволявали да излиза от къщата и да говори. Била като ходещ мъртвец. Когато намерили тялото на Пинскър и тя сякаш умряла с него.

— И досега не мога да проумея защо Всемилостивият Аллах позволи такова нещо — рече тя. — Такова ужасно престъпление, такава непоносима жестокост. И защо остави братята ми ненаказани. Макар че някаква справедливост все пак имаше, тъй като никой от тях не успя да зачене потомство. И тримата умряха бездетни. Неведоми са Неговите пътища. Това ми носи мъничко утеха.

След смъртта на последния й брат напуснала селото, преместила се на юг, започнала нов живот. Опитвала се Да донесе на други щастието, което било отказано на нея.

— Така и не отидох на гроба му — рече тя. — Не исках. Той още е жив тук… — Докосна сърцето си. — А за мен това е единственото, което има значение. Името му е на устните ми, когато се будя сутрин, когато заспивам вечер и безброй пъти през деня. Най-прекрасното име на света. Моят съпруг. Моят мил съпруг. Най-чудесният мъж, когото съм познавала.

Избърса несъществуващи сълзи от очите си.

— Това е историята на Иман и Сам-у-ел — завърши тя.

Халифа бе коленичил до нея с наведена глава. Не знаеше какво да мисли, още по-малко какво да каже. Виждаше единствено мумифицираното тяло на Пинскър, облегнато в дъното на гробницата. А също и сина си Али, блед и неподвижен на болничното легло, след като беше изключил поддържащите живота му апарати. Пътищата на Аллах наистина бяха неведоми. Толкова неведоми, че не за първи път през последните девет месеца се питаше… не дали Аллах съществува, това беше безспорно, а що за Същество е Той. Толкова болка, толкова мъка, везните сякаш така силно се накланяха към мрака вместо към светлината…