Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Как е Бубу? — попита той.

— Идеално. Ако искаш да…

Обърна се към него, той пристъпи напред и сложи ръка върху корема й.

— Колкото си мисля за името, което предложи, толкова повече ми харесва — рече тя.

— И на мен.

— Какво ще кажеш за Айрис, ако е момиче?

Бен Рои трепна. Айрис беше името на проститутката, с която бе разговарял в Неве Шаанан.

— Може би не — прочете изражението му тя. — Ще продължа да мисля.

Постави ръка върху неговата. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна.

— Радвам се, че си тук, Ариех.

— И аз се радвам. Наистина се радвам.

Останаха за момент така. Бен Рои неволно опипваше мобилния в джоба на джинсите. Накрая тя се повдигна на пръсти и го целуна. Съвсем бързо, но по устните. Подръпна игриво ухото му, обърна се към печката и разбърка ястието.

— Защо не излезеш на балкона? Аз почти приключих. Можеш да запалиш свещите.

Метна му кибрит. Бен Рои го улови и отново й каза колко се радва, че е тук, с надеждата повторението да компенсира факта, че дори не си бе направил труда да се преоблече. Излезе навън, на балкона. Там имаше старателно подредена маса с цветя и свещи, кърпи, купа маслини, кошничка с малки питки. По всичко личеше, че май не само той иска да опитат отново.

Лапна две маслини, запали свещите, отпи глътка бира. После затвори вратата с крак, извади мобилния и отново звънна на Халифа.

— Започвам да се тревожа. Сериозно да се тревожа. Обади ми се веднага. Щом получиш това. Нали?

Затвори. Сара излезе на балкона.

— Изглеждаш гузен — рече тя.

— Защото ми се въртят неприлични мисли за теб — излъга той, докато пъхаше мобилния в задния си джоб.

Тя се разсмя и го прегърна.

— Мисля, че ще прекараме хубава вечер.

— Аз също. Наистина хубава вечер.

Отвърна на прегръдката й, привлече я към себе си, каза й колко е прекрасна.

И през цялото време мислеше за Лабиринта и мислено заповядваше на телефона да звънне.

Лабиринтът

В продължение на половин час Халифа блъска и рита варелите, блокирали входа на тунела. Не успя да ги помръдне и на сантиметър. Силата на сблъсъка ги беше забила един в друг като преса. Дори да станеше чудо и да успееше да освободи един варел, това нямаше да промени особено нещата. Продължаващото думкане, което вече едва се чуваше, показваше, че основната галерия вече е блокирана най-малко на сто метра нагоре от мястото, на което се намираше, ако не и на повече. Беше затворен от стотици, може би хиляди варели. Сигурно щеше да има по-големи шансове да прокопае скалата с голи ръце, отколкото да преодолее варелите. Налагаше се да намери друг изход.

Стига да имаше такъв.

— Помощ! — изкрещя той, обърнат към вътрешността на тунела. Мракът беше толкова плътен, сякаш излизаше извън представите за цвят. Абсолютна пустота, в сравнение с която и най-черното щеше да изглежда бледо. Размаха ръка. Веднъж, два, три пъти. После бавно тръгна напред, а далечният ритмичен тътен на сблъскващите се варели сякаш бе ехо на ударите на сърцето му.

Толкова дълбоки са шахтите му, толкова многобройни са галериите му, толкова смайващо сложни са те, че да пристъпиш през входа му означава да се загубиш напълно и дори самият Дедал би се объркал.

Вървеше стъпка по стъпка, опипваше пода с крак, тъй като се страхуваше, че може да попадне на дупка като онази, която бе видял по-нагоре в галерията. Тунелът беше тесен, някъде между метър и метър и половина, и висок малко над два метра. Халифа движеше пипнешком лявата си ръка пред себе си, а с дясната стискаше пистолета. Беше безсмислено да го носи, тъй като не виждаше нищо, но оръжието поне му вдъхваше мъничко кураж. А в положението, в което се намираше, определено се нуждаеше от него.

Проходът продължаваше право напред. Подът бе равен, стените на пипане бяха равно изсечени, подобно на стените на гробниците в Долината на царете. Нямаше странични тунели, или поне той не успя да открие такива. Донякъде изпитваше облекчение от това. Страничните тунели означаваха вземане на решение, сложност, възможност да се изгуби, да се оплете в зловещата мрежа на лабиринта.

От друга страна, това го тревожеше. И тревогата растеше с всяка следваща несигурна стъпка. За да има някаква надежда да се измъкне, да намери път през плетеницата, задължително трябваше да остане колкото се може по-близо до основната галерия. А тунелът като че ли го отдалечаваше все повече и повече от нея, навлизаше все по-дълбоко в неизвестното.

Нямаше какво да направи и затова просто продължи напред. Единствените звуци бяха стегнатото му от ужас дишане и далечният грохот на блъскащи се варели. Веднъж напипа някаква плитка, голяма колкото юмрук вдлъбнатина в иначе равната стена. Малко по-нататък нещо изхрущя под крака му и когато клекна да разбере какво е, откри фрагменти от пръсната ваза или гърне. Като се изключи това, не попадна на нищо друго. Само под, стени и задушаваща, поглъщаща всичко тъмнина.