Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

И този път успя. Стигна най-горната вдлъбнатина, намери друга в шахтата, надигна се. Откри нова вдлъбнатина, после още една и продължи нагоре. Накрая се озова изцяло в комина.

Позволи си кратка почивка, притиснал крака в стените на комина. След това започна да се катери. На равни интервали имаше изсечени дълбоки дупки и Халифа се придвижваше се без особени усилия. Нито за миг не го напускаше мисълта, че ще се окаже задънена шахта. Но продължаваше.

Катереше се бавно, проверяваше всяка опора, преди да прехвърли тежестта си на нея — даваше си сметка, че едно падане може да означава счупен крайник и сигурна смърт. Един прилеп се спусна отгоре и го удари право в лицето. Веднъж мина през нещо меко и лепкаво, вероятно паяжина. Слава на Аллах, като цяло шахтата се оказа чиста и след двайсетина метра изкачване стените внезапно изчезнаха. Халифа се изкачи от дупката и се озова в някакво открито пространство. Изпълзя около метър напред и се отпусна на равния прашен под. Облекчението, че се е измъкнал от тунела, донякъде беше попарено от съзнанието, че въпреки всичко си остава пленник на Лабиринта.

Йерусалим

Бен Рои се опита. Наистина се опита. Тя означаваше толкова много за него, беше положила такива усилия да направи вечерта специална. Да даде още един шанс за двамата. За тримата.

Всичките му мисли обаче бяха насочени към Халифа. Сара говореше, казваше му нещо за бебето, нещо интимно, а погледът му все се отклоняваше към екрана на телефона, очакваше с нетърпение да светне. Тя отиваше в кухнята да вземе нещо и веднага щом му обръщаше гръб, той пускаше на Халифа поредното съобщение с молба да му се обади.

Опита се. Наистина се опита. Но вниманието му бе другаде. И Сара го виждаше. Виждаше го толкова ясно, сякаш бе изписано с неонови светлини над главата му. Не каза нищо. Не направи сцена. Към 21:30 обаче, докато разчистваше останките от бадемовия кейк, който бе направила за десерт — поредното любимо ястие на Бен Рои, — тя обяви края на вечерта.

— Иди си у дома, Ариех. Или иди в кабинета си, или пък се разходи. Иди някъде, където ще можеш да се съсредоточиш върху онова, което те тормози.

— Но още е рано. Мислех, че можем да…

— Ти не си тук, Ариех. Ако приятелят ти е в беда, по-добре да идеш някъде, където ще можеш да се съсредоточиш. А не да седиш тук и да си бъбриш с мен.

Бен Рои се опита да възрази, да я убеди поне да му позволи да й помогне с измиването на съдовете, но тя бе непреклонна. Не гневно или горчиво непреклонна. А тъжно непреклонна. Никога не я бе виждал по-тъжна. Шансът си беше отишъл. И нещо му подсказваше, че това е бил последният шанс.

Прибра телефона в джоба си и отиде с нея до вратата. Опита се да я целуне, но тя извърна глава, поднасяйки бузата си.

— Съжалявам — рече той.

— Аз също.

— Прекарах чудесно.

Явно за нея не можеше да се каже същото. Позволи му да я целуне по издутия корем, изрази надежда Халифа да е добре, после отстъпи назад и затвори вратата.

— Ще ти се обадя — извика той.

Отговор не последва. Не беше сигурен, но му се стори, че чува задавени ридания.

Лабиринтът

— Салаам!

Гласът му отекна. Като че ли се намираше в някаква голяма пещера или зала. Като онези, през които бе минал, докато вървеше през основната галерия. Наведе глава и се опита да си спомни нещо подобно от схемите на Самюел Пинскър. Не успя. Направи няколко крачки напред, протегнал ръце като слепец, след което се върна. Бръкна в джоба си, извади носната си кърпа и я постла на пода до ръба на шахтата. Когато се беше изкачил, беше с лице към галерията и затова постави кърпата от същата страна на шахтата. В тунела благодарение на стените му бе лесно да следи къде се намира по отношение на главната ос на мината. Тук обаче нямаше подобни ориентири и щеше да е много по-трудно. Кърпата поне щеше да играе ролята на някаква отправна точка.

Потупа плата, за да се увери, че я е поставил на правилното място. После се изправи и тръгна напред, като движеше ръце в тъмното и следваше посоката на прохода долу, обратно към основната галерия.

След двайсет крачки стигна до скала.

Опипа я нагоре и надолу, тръгна надясно. Стените бяха плътни. Той започна да се придвижва бавно по периметъра на залата, пещерата, или в каквото се намираше. Мракът бе толкова пълен, че само след няколко стъпки изгуби представа къде се намира спрямо отвора на шахтата.

Стълба.

Опипа я. Вертикални пръти, стъпала, кожени връзки. Здрави, доколкото можеше да прецени. Изпробва най-долното стъпало. Издържа. Започна да се катери — внимателно, стъпало след стъпало. На шестото откри голям отвор в стената. Също като онези, които бе видял в залата при входа на мината.