Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Изглежда вълнуващо.

Зиски изсумтя.

— Пак ли е по случая с катедралата?

— Винаги е по случая с катедралата.

— Стигнахте ли донякъде?

— Може би.

Регев се задържа още малко. Накрая стисна рамото на Зиски, обърна се и излезе от стаята.

— Не прекалявай с работата — обади се той от коридора.

Зиски не отговори. Беше се навел напред и се взираше в екрана. На него имаше имена и дати на раждане, изброени в четири колони. Вдигна ръка и прокара пръст по всяка колона. Спря по средата на четвъртата. Намръщи се, порови в хартиите на бюрото, извади снимка — група жени в униформи на ИОС с широкополи шапки. Обърна я и прочете на глас посвещението на гърба.

„На скъпата Ривка — всичко добро!

Погледна към екрана, после отново към снимката. На лицето му се появи усмивка.

— Пипнах те! — прошепна той.

Някъде отвън се чу писък на гуми и рев на клаксон.

Писъкът на гуми и клаксонът дойдоха от тойотата на Бен Рои, който бе принуден да завие рязко, когато от една пряка излетя мотоциклет без никаква сигнализация. Бен Рои инстинктивно посегна към жака на сирената с намерението да спре мотоциклетиста и да си поговори хубаво с него. Вместо това само изрева „Кус емек!“, натисна отново клаксона и продължи.

Минаваше полунощ. Близо два часа се мота безцелно из Рехавия, през парка, нагоре към Националния музей и Кнесета, през градината Сахер. Нямаше новини нито от Халифа, нито от приятеля му Дани Перлман. Накрая се върна в апартамента си, приемайки, че за тази вечер не може да направи нищо повече и ще му се наложи да чака до сутринта.

Съблече се и си легна. Двайсет минути съзерцава тавана в тъмното, стиснал мобилния. И тогава му хрумна, че може да направи още нещо. Нямаше особени изгледи за успех, но от самото начало знаеше, че именно тя е ключът, отключващ всеки друг аспект по случая. Облече се, втурна се надолу към колата и потегли към Стария град.

Петнайсет минути след като се размина на косъм с мотоциклета, беше оставил тойотата в паркинга на участъка и стоеше пред тежките дървени порти на арменския комплекс. Там, където беше започнала цялата проклета история.

Вдигна ръка и почука.

Последва пауза, след което малката врата в портата се отвори. На прага стоеше едър мъж с таке и плетена вълнена жилетка. От ъгъла на устата му висеше цигара. Беше един от пазачите, които Бен Рои беше видял при огледа на тялото на Клайнберг.

— Комплексът е затворен — измърмори мъжът.

Бен Рои показа значката си.

— Трябва да говоря с архиепископ Петросян.

— Негово Високопреосвещенство си почива. Ще трябва да дойдете утре.

Мъжът понечи да затвори вратата, но Бен Рои се пресегна и я задържа.

— Трябва да говоря с архиепископ Петросян — повтори той. И като си даде сметка за враждебността, с която бе посрещнат арестът на архиепископа от общността, добави: — Моля ви. Нужна ми е помощта му. Спешно е. Много спешно.

Мъжът го изгледа, като мачкаше цигарата с устни и пускаше струйки дим през носа си. Накрая му даде знак да почака, затвори вратата и изчезна. Минаха две минути. Старият град беше притихнал, сякаш наоколо нямаше жива душа. Накрая вратата се отвори отново и пазачът го пусна да влезе.

— Негово Високопреосвещенство ще ви приеме.

Заключи вратата и поведе Бен Рои през засводения вход и през малкия двор пред катедралата „Свети Яков“. Посочи му една врата отдясно.

— Там. Той е горе.

Бен Рои му благодари и влезе. Стръмно каменно стълбище го изведе в дългия, покрит с плочки вестибюл на първия етаж. От тавана висеше стъклен полилей, по стените имаше големи маслени картини. Архиепископ Петросян стоеше до една врата по-нататък, облечен с просто черно расо. Бен Рои тръгна към него, маратонките му скърцаха по полирания под.

— Съжалявам, че ви събудих.

Петросян вдигна ръка, за да му покаже, че няма нужда от извинения.

— Аз съм стар човек. Не спя много. Заповядайте.

Въведе Бен Рои в малък кабинет. За разлика от останалите помещения в комплекса, това беше просто и спартанско, без пищни украси и мебели. Имаше бюро, телефон, компютър, две кожени кресла, лавици с папки и снимки в рамки. На една от тях Петросян се ръкуваше с папа Бенедикт. Архиепископът му направи знак да седне и се настани зад бюрото си.

— Мардиг ми каза, че било спешно — рече той и постави длани върху бюрото. Аметистът на пръстена му проблесна на светлината на лампата. — Как мога да ви бъда полезен?

Тонът му бе мек и спокоен. Дори да изпитваше гняв за начина, по който се бяха отнесли с него при ареста, не го показваше. Бен Рои се хвана за дръжките на стола. Направо на въпроса. Никакви празни приказки.