Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Петросян зашепна на момичето и тя измънка нещо в отговор. Беше забила поглед в плочките на пода.

— Можете да започвате — каза старецът. — И ви моля да не забравяте какво ви казах, докато идвахме. Опитайте се да бъдете…

Направи успокояващ жест с ръка.

— Разбира се — повтори Бен Рои.

Наведе се напред и опря лакти на коленете си. През годините бе провеждал стотици разпити, но никога не бе изпитвал такова изпълнено с безпокойство очакване като сега. Убийството на Клайнберг, вероятно животът на Халифа — сякаш всичко се свеждаше до тази среща, до тази точка. Все едно стоеше пред врата и ако я отвореше, щеше да промени всичко. Внимателно, каза си той. Не дърпай дръжката твърде силно в желанието си да разбереш какво има от другата страна.

— Здравей, Восги — каза той.

Момичето продължи да се взира в пода.

— Казвам се Ариех Бен Рои. Аз съм детектив от йерусалимската полиция. Можеш да ме наричаш Ариех, ако искаш. Или дори Ари.

Опитът му да я предразположи не доведе до видима реакция. Може би защото въпреки желанието си да го смекчи, гласът му си оставаше грубо официален, сякаш разговаряше с нея в стаята за разпити в участъка. Не за първи път от началото на разследването си помисли, че е абсолютно неспособен да изпитва съчувствие. Типичен проклет сабра.

— Благодаря, че се съгласи да разговаряш с мен — продължи той. — И искам да те уверя, че тази среща няма нищо общо с оставането ти в страната. Имаш думата ми. Няма от какво да се боиш. Разбираш ли ме?

Тя кимна едва доловимо.

— Трябва да говоря с теб за една жена на име Ривка Клайнберг. Мисля, че я помниш. Посетила е приюта „Хофеш“ преди няколко седмици.

Тя вдигна очи, после отново сведе поглед. Каза нещо.

— Пита дали сте намерили хората, които са убили госпожа Клайнберг — преведе Петросян.

— Близо сме — отвърна Бен Рои. — Много близо. Ти можеш да ни помогнеш да ги намерим. Ще ни помогнеш ли, Восги?

Тя стисна сребърното разпятие като спасително въже. Заговори отново. Този път гласът й бе малко по-силен, малко по-бърз, намекваше за растяща тревога. Петросян постави ръка на коляното й, за да я успокои.

— Казва, че не иска да свидетелства — преведе той.

— Никой не иска от теб да свидетелстваш, Восги. Моля те само да отговориш на няколко въпроса. Ще можеш ли да го направиш?

Тя продължаваше да стиска разпятието. След малко пое дъх и кимна.

— Благодаря ти — рече Бен Рои. — Ще се опитам да бъда максимално бърз.

Говореше като лекар, който се кани да направи инжекция. Плесна с ръце и се усмихна окуражаващо, или поне така се надяваше.

— Когато госпожа Клайнберг е дошла в приюта, ти си разговаряла с нея. Спомняш ли си?

— Кей — промълви тя.

— Споменавала ли си нещо за златна мина?

Момичето поклати глава.

— Златна мина в Египет.

Отново поклащане на глава.

— Сигурна ли си? Не бързай.

Тя промълви нещо.

— Сигурна е — преведе архиепископът.

— Ами за компания на име „Барън Корпорейшън“? Голяма американска фирма.

— Не.

Той повтори името, този път по-бавно и отчетливо, за да е сигурен, че го е разбрала правилно. Същата реакция. Бен Рои се помъчи да скрие разочарованието си. Беше се надявал от самото начало да улучи в десетката. Да си спести време, да избегне дългия разговор. Не се получаваше. Налагаше се да разшири целта си.

— Можеш ли да ми кажеш за какво разговаряхте, Восги? — попита той.

Тя изправи рамене и сви десния си крак под левия. Отново промълви нещо.

— Разказала е на госпожа Клайнберг откъде е дошла — преведе Петросян. — За селото си, за семейството си. А после и… за случилото се с нея.

Бен Рои даде знак, че моли за повече подробности. Момичето докосна разпятието. Заговори толкова тихо, че архиепископът трябваше да наклони глава към нея, за да я чуе.

— Казва, че била на четиринайсет, когато я отвели — преведе той. — Връщала се от училище. Отвлекли я на пътя. Двама мъже. Не знае кои са били. Най-вероятно азербайджанци — селото й било до самата граница.

Връзката проблесна в ума на Бен Рои. Зиски беше изровил нещо в хода на разследването. Нещо за „Барън“. Започвали да разработват златна мина в Източна Армения. Близо до границата с Азербайджан. Каза го на Восги, попита дали е чувала за подобно нещо. Не беше. В нейния край нямало мини. Имало само планини, реки и птицекомбинат, в който работели баща й и братята й. Бен Рои се отказа, направи й знак да продължи. Петросян взе ръката й в своята.

— Откараха ме в една къща — преведе той, когато тя заговори отново. — И след това в други къщи. Имаше други момичета. Караха ни… Мисля, че се досещаме какво са я карали да прави.