Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Архиепископът погледна детектива в очите и Бен Роц кимна. Не беше нужно Восги да преживява отново онова, през което бе минала.

— Знаеш ли кои са те? — попита той.

Восги сви рамене.

— Местеха ме много — преведе Петросян. — Знам, че бях в Турция. Чувах гласовете през прозореца. Познах говора. После бях продадена на други хора, които ме откараха с кораб на едно място с…

Петросян прекъсна и я попита нещо. Момичето обясни.

— … туристи — продължи той. — Младежи. От различни страни. Може би германци. Англичани. Не е сигурна. После отново в Турция. Голям град. Държали я в мазе. Било тъмно. Редели се на опашка.

Момичето се беше поотпуснало и говореше с малко по-силен глас. В същото време тонът й стана безизразен, дистанциран, сякаш описваше не себе си, а някой друг. Бен Рои си спомни какво му бе казала Мая Хилел в приюта, че момичетата приемали други имена: „Помага им да се дистанцират от онова, което са ги карали да правят. Така си мислят, че ги е правил някой друг, не те.“

— Мисля, че бях в града почти година — продължи преводът. — А после група от нас се качи на друг кораб. След това някакви араби ни преведоха през пустиня и така стигнах до Израел. Бяхме по три или четири в апартамент. През цялото време ни наблюдаваха. Понякога ме извеждаха и ме караха…

Бен Рои вдигна ръка, за да я спре. Восги избързваше с разказа си. Той се интересуваше от по-ранен момент.

— Можеш ли да се върнеш назад? — попита той. — Каза, че си била в Турция, в някакъв град…

Восги кимна.

— И после са те откарали с кораб.

Ново кимване.

— До пристанище?

Тя се намръщи, обърна се към архиепископа и заговори нещо. Той я изслуша и кимна.

— Не голямо пристанище — каза Петросян. — Малко. Само един кей. Било през нощта. Имало кранове.

Бен Рои беше започнал да тропа с крак по пода, без да го осъзнава.

— Това място… пристанището… разказа ли на Ривка Клайнберг за него?

Тя кимна.

— Да не е било в градче на име Розета?

Восги сви несигурно рамене.

— Египет? В Египет ли е било?

Тя отново сви рамене.

— Никога не знаех къде сме — преведе Петросян. — Казваха ни да гледаме към земята. Така че не можехме да видим.

— Но след като сте стигнали пристанището, сте били прекарани през пустиня в Израел.

Тя поклати глава.

— Първо ни качиха в микробус — превеждаше Петросян. — Пътувахме до зазоряване. После бяхме в една къща. С араби. Те…

По начина, по който тя стисна разпятието, беше ясно какво бяха направили арабите. Бен Рои махна с ръка, за да й покаже, че не е нужно да обяснява.

— Следващата нощ ни качиха в джипове. После трябваше да вървим. Около пет часа. Беше ми студено. Едно от момичетата се опита да избяга и я застреляха. После ни взеха други коли. Когато вече бяхме в Израел.

Бен Рои си потропваше по-бързо, докато обмисляше чутото. Вкарали са я в Израел през пустинята. Значи през Синай. И е била откарана в Синай от някакво пристанище, кей или както там го наричаше. Това трябваше да е Розета. Където е смятала да отиде Ривка Клайнберг в нощта на убийството. И Восги е била докарана до Розета с кораб. Усещаше как парчетата се местят и застават по местата си, но още не можеше да направи връзка между двата основни елемента на случая — „Барън“ и Лабиринта.

Полека, каза си той. Не пропускай нищо, огледай от всеки ъгъл.

— Знаеш ли кой те прекарваше от едно място на друго?

Не знаеше. Мъже, само това можеше да каже. Жестоки мъже.

— Генадий Кременко? Чувала ли си някога за него?

Не.

Повтори въпроса, но получи същия отговор. Както и когато спомена друго име — „Джосер Фрейт“. Доближаваше се до нещо, усещаше го. Много се доближаваше. Но само толкова.

— Можеш ли да ми разкажеш за кораба, на който си била? — попита той. — Онзи, с който сте дошли от Турция.

Тя прехапа устна, ръката й се свиваше и отпускаше около сребърното разпятие. Мина почти минута, преди да заговори отново. По бръчките на челото на стареца и по движението на очите му Бен Рои виждаше, че е потресен от онова, което чува. По-силно потресен от всичко, казано досега.

— Мили Боже — прошепна Петросян. — Държали ги в контейнер. В товарен контейнер. Били тринайсет. В продължение на четири дни. Имало решетка, от която влизал чист въздух. Дюшеци, одеяла, кофа, в която да ходят по нужда. Всяка вечер някои от тях били извеждани и давани на моряците…

Момичето се задави. Петросян пусна ръката й и я прегърна през раменете, за да я утеши. В същото време погледна Бен Рои в очите и вдигна вежди, питайки дали е необходимо да продължава в тази посока. Бен Рои кимна извинително, за да покаже, че трябва да продължи. Някъде в историята на Восги, подобно на игла в купа сено, се криеше нужната му информация — основното парче, което щеше да завърши пъзела и най-сетне да разкрие цялата картина. А за да открие това парче, трябваше да прерови цялата купа. Дори да се наложеше да накара момичето отново да си спомни кошмарния плен.