Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Салаам!

Ехо. Друг тунел. Изход. Но в каква посока? И само един ли беше, или имаше и други?

Спусна се долу. Продължи надясно покрай стената и накрая отново стигна купчината камъни. Нямаше други отвори на тази височина. Нямаше и ъгли, което означаваше, че помещението е приблизително кръгло. Върна се пипнешком до стълбата. Застана на четири крака и запълзя през залата, по права линия, доколкото можеше, като опипваше настрани в търсене на отвора на шахтата. След около две минути се натъкна на стена. По дяволите! Беше го пропуснал! Стана, върна се отново при стълбата, коленичи и пак залази, но леко наляво. Този път намери отвора. Кърпата беше от другата страна, което означаваше, че тунелът се отдалечава от главната галерия. Повтори упражнението, за да се увери, че се ориентира правилно, след което се върна при стълбата. Свали обувката си и я постави до стената, за да отбележи мястото на стълбата. Ситуацията щеше да е комична, ако не бе толкова отчаяна. След това, куцукайки на бос крак, започна да мести стълбата покрай стената, като се качваше и слизаше, търсейки други отвори. Нямаше. Или поне не успя да ги открие. Направи пълна обиколка, стигна до обувката си и я обу. Решението бе взето вместо него. Изкачи се по стълбата, пъхна се в тунела и тръгна напред, като размахваше ръце и вървеше с приведена глава, за да не я удря в тавана.

Измина двайсетина метра. Или може би повече или по-малко — намираше се в подземен свят, където всичко бе безнадеждно смътно и неопределено. Тук таванът стана по-висок и той вече можеше да се изправи. След още двайсетина метра тунелът се разделяше. Лявото разклонение се спускаше надолу, дясното тръгваше нагоре. Избра левия проход, като се постара да запомни разклонението, ако му се наложи да се върне. Спусна се, стигна до стъпала, които го поведоха отново нагоре, и стигна на нещо като кръстопът с други тунели, които водеха наляво и надясно. Отново тръгна наляво. По преценката му сега се движеше приблизително успоредно на основната галерия, макар че се намираше доста над нея. Новият тунел вървеше право напред, след което рязко се спускаше и завиваше обратно, така че според изчисленията му (а с всяка стъпка тези изчисления ставаха все по-несигурни) сега навлизаше още повече в мината, вместо да се движи към изхода. От дясната му страна започваше друг тунел. Тръгна по него и стигна до някакво помещение с колони. На всяка стена имаше отвори. И още проходи, още решения, още усложнения, още неясноти.

— Господи, помогни ми — задавено промълви той. — Моля те, Господи, помогни ми. Моля те. Моля те.

Мракът и тишината бяха пълни. Лабиринтът се увиваше около него, стискайки го в безжалостната си прегръдка.

Йерусалим

Бен Рои се прибра у дома и се опита да реши какво да прави. С Халифа и със Сара.

Щеше да й се обади утре, да й поднесе цветя, да я помоли за друг шанс. За поредния шанс. Нещо му подсказваше, че няма да се получи, че се е издънил веднъж завинаги. Вярно, имаше извинение да е толкова разсеян, но пък винаги бе имал извинения. Винаги имаше нещо, някаква причина, да не може да се отдаде напълно. Ако не беше Халифа, щеше да е нещо друго, не по-малко наложително. Това означаваше да си ченге от предната линия. И единственото, което можеше да направи, за да разреши безизходното положение, бе да се махне от предната линия и да си намери канцеларска работа някъде или да напусне полицията. Сара се нуждаеше повече от него, заслужаваше повече, а той не можеше да й го даде. Патова ситуация.

Позволи си няколко минути самосъжаление. Накрая прие, че няма какво повече да направи точно сега и се съсредоточи върху непосредствения приоритет — Халифа.

Нещо се беше случило с приятеля му. Нещо лошо. Сигурен беше. Нямаше друго обяснение за мълчанието му. И виновникът бе той, Бен Рои. Именно той го въвлече в случая. И сега това тежеше на съвестта му.

Докато крачеше неспокойно из апартамента, звънна отново на сателитния телефон и остави поредното съобщение. Обади се и на мобилния номер на Халифа, за всеки случай. После включи лаптопа и му изпрати имейл, за да покрие всички възможности.

Какво друго? Не знаеше домашния му номер — винаги общуваха по мобилните или с имейли. А дори да го знаеше, не беше сигурен как ще му помогне това. Почти не говореше арабски, а дори и някой от семейството му да ползваше английски, какво щеше да им каже? Извинявайте, че ви безпокоя, просто искам да се уверя, че съпругът/ баща ви не е мъртъв? И без това мъката им беше голяма.