Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Тя красива ли е?

На Халифа му трябваше време, за да разбере какво означава това.

— О, Зейнаб! — В гласа му се долавяше едновременно горчив смях и ужас. — Зейнаб!

Приближи, хвана я за ръката и я отведе няколко метра навътре в разчистеното пространство, по-далеч от минувачите по тротоара.

— Как можа да си помислиш подобно нещо?

— Знам, че не бях добра съпруга, Юсуф. През последните девет месеца. Откакто… — Примигна, за да махне сълзите. — Не те обвинявам. Наистина.

— Престани, Зейнаб. Престани веднага.

Пъхна бележника във вътрешния джоб на якето си и взе ръцете й в своите. Прекрасните й ръце с дълги изящни пръсти. Ръцете, които нямаше да му омръзне да държи до последния си дъх.

— Ти си любовта на живота ми. През всички години, откакто сме заедно, не съм погледнал друга жена. Защо да го правя, когато най-прекрасната жена на света е до мен?

— Тогава защо, Халифа? Защо ме лъжеш? Чувам го в гласа ти, виждам го на лицето ти. Познавам те.

Сега беше ред на Халифа да сведе глава.

— Къде беше снощи? — притисна го тя. — Не се обади. Когато се прибра, дрехите ти бяха мръсни, не беше спал, по ръката ти имаше кръв, приличаше на призрак…

Ръцете й трепереха.

— Какво става, Юсуф? Кажи ми.

— Просто… работа — измънка той, пристъпи от крак на крак и погледна крадешком часовника си. — Историята с Долината на царете, началник Хасани…

Тя дръпна ръцете си и скри лице в шепи.

— Моля те, Юсуф! Стига лъжи. Знам колко много се осланях на теб, откакто изгубихме Али, колко много товар трябваше да носиш, освен собствената си мъка, колко…

— Не говори така, Зейнаб! Никога не си била товар! Никога! Ти си ми съпруга…

— Тогава кажи на съпругата си какво става! Моля те, умолявам те! Кажи ми!

Сълзи се събираха по миглите й и капеха по бузите.

— През последните няколко дни за първи път почувствах… помислих си, че може би има някаква светлина в края на тунела. Но не мога да го направя без теб, Юсуф. Нещо не е наред, усещам го. Трябва да знам. Защото да изгубя съпруга си след… след…

Не можеше да завърши изречението. Халифа я хвана за раменете и хвърли поглед към часовника си. Мразеше се, че го прави, но времето бе толкова малко, а имаше толкова път, за да хване самолета…

— Няма да изгубиш съпруга си, Зейнаб. Обичам те, с теб съм. Винаги ще бъда с теб. Винаги. Просто сега… сега трябва да отида до Александрия…

— Александрия!

— Няма за какво да се безпокоиш…

Тя свали ръце от лицето си и отново се дръпна.

— Какво не ми казваш, Юсуф?

— Нищо…

— Какво не ми казваш!

— Сложно е.

— Обясни тогава!

— Трябва да направя едно нещо… едни хора… един случай на Бен Рои…

— Кажи ми!

— Али! Всичко е заради Али!

Каза го по-силно, отколкото възнамеряваше, почти го извика. Минувачите зад тях се обърнаха. Халифа не им обърна внимание.

— Заради сина ни е — повтори той, като се мъчеше да говори спокойно. — Заради нашето момче. Нямам време да ти обяснявам подробностите, те не са от значение. Достатъчно е да знаеш, че ще въздам справедливост за Али.

Тя не каза нищо, само се взираше в него. Ръката й докосваше шията, кафявите й очи бяха замъглени от страх.

— Те го убиха, Зейнаб. „Джосер“. И една друга компания като тях. Те убиха Али. И аз ще ги пипна. Ще ги накажа. Има хора, които ще ми помогнат. Добри хора. Няма от какво да се боиш. Всичко ще бъде наред. Ще има справедливост за момчето ни. Ще пипнем кучите синове!

Тя клатеше глава.

— Не мога да те позная — прошепна. — От двайсет години съм с теб, а изведнъж не мога да позная собствения си съпруг.

— Какво не познаваш? — Отново повиши тон, нещо пламна в него. — Те убиха сина ни и аз искам справедливост! Какво не можеш да познаеш в това?

— Този гняв. Тази… тази… лудост.

— Нима да искаш справедливост е лудост?

— Да оставиш жена си и семейството си, за да тръгнеш на някаква идиотска мисия…

— Не е идиотска мисия! Не казвай това! Законът няма да ги докосне, така че се налага да го направя лично! Трябва да ми благодариш за това! Разбра ли? Да ми благодариш, неблагодарна…

Млъкна внезапно и зяпна с ужас юмрука, който бе вдигнал към лицето на жена си. Никога не бе правил подобно нещо. Две секунди Халифа гледа втрещено юмрука си, сякаш сам се беше материализирал пред него. После ръката му се отпусна като камък.

— Ох, Господи, съжалявам — промълви той. — Моля те, не исках… Ужасно съжалявам.

Зейнаб се взираше потресена в него. Високоговорителите от минарето на джамията „Елнас“ призоваваха за вечерна молитва. После Зейнаб направи нещо, което не бе правила никога досега. Пристъпи напред, падна на колене пред Халифа и събра смирено длани.