Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

А пред музея се издигаше дървената платформа, на която се бяха събрали важните клечки за церемонията по откриването на сградата.

А някъде сред тези важни клечки…

Халифа отвори торбата и извади пушката. Снайперистка карабина „Драгунов“ СВД, калибър 7,62. Руски дизайн, произведена в Египет. Ефективен обхват 1300 метра. С хиляда повече от необходимото. С автоматично движение сложи пълнителя с десет патрона — с девет повече от необходимото, — надигна се и зае позиция, като сложи лявата си ръка на стената и опря плътно изрязания приклад в дясното си рамо. Постави пръст на спусъка и погледна през оптичния мерник. Изведнъж разстоянието се стопи и той сякаш се озова сред важните гости на подиума.

Първо забеляза началник Хасани. Як и плувнал в пот, седнал в дъното на платформата. Вратът му преливаше над яката на тясната бяла риза. Халифа изсумтя безрадостно и си помисли дали да не очисти и него, докато има възможност. Насочи пушката надясно, оглеждайки платформата. Разпозна няколко лица от Службата за старините — Мустафа Амин, председател на Върховния съвет за старините; д-р Масри ал Масри, дългогодишен директор на старините за Западна Тива. Неколцина представители на местните власти. Интересът му обаче беше насочен към първия ред и той се съсредоточи върху лицата там. Министърът на вътрешните работи, местният губернатор, кметът на Луксор, вездесъщият Захи Хауас, двама чужденци, единият от които като че ли беше американският посланик.

А в средата на реда, огромен, навъсен и наведен напред, облечен с дебел костюм от туид въпреки вечерната жега, с кислородна маска, лепната като мида на лицето му — Натаниел Барън. Халифа се беше опасявал, че старецът ще се откаже от участие след събитията от предишната вечер, но ето че той беше тук, доминираше над сцената като някаква мрачна, изветряла от времето гигантска статуя на фараон.

Халифа нагласи мерника, съсредоточи се и пръстът му се сви около спусъка.

Щяха да го хванат. Това беше ясно. Веднага щом проехтеше изстрелът, пръстен от четиристотин полицаи щеше да се стегне около него като примка на палач. Ако не го застрелят на място, щяха да го приберат и да го обесят или застрелят по-късно. Или пък щеше до края на живота си да троши камъни в кариерата на Тура, което в крайна сметка бе същото. Семейството му, Зейнаб, Бата и малкият Юсуф също щяха да понесат с пълна сила последствията. Изхвърлени от апартамента, прокудени, с опетнен живот като близки на убиец.

Не му пукаше. Дори не мислеше за това. Мислеше единствено как ще убие човека, който бе убил сина му. И приятеля му. И самия него в известен смисъл. Човекът, който символизираше всички от неговия вид — самозабравили се богаташи, корумпирани недосегаеми, привилегировани престъпници, създатели на мъки, мизерия и нещастия. Подобно на наркоман, готвещ се да си бие поредната доза, перспективата за провал не означаваше нищо за Халифа. Тя просто не съществуваше за него. Целият му фокус беше в момента на действието — в дърпането на спусъка, в убождането на иглата, в мига, когато тъмнината ще изчезне и всичко на този свят ще си застане на мястото.

„Това, Юсуф… е породено от гнева, от омразата и болката, и от него няма да излезе нищо, освен още болка.“

Но нямаше да има болка. Вече бе потопен изцяло в нея. В лабиринт от болка. И това бе единственият изход.

„… да играеш толкова мръсно, колкото и те.“

Пръстът му се стегна, обра мекия спусък, мерникът спря точно в средата на грамадната глава на Барън. Чуваше музиката — „Билади Билади Билади“, националния химн на Египет. В предния край на платформата някой говореше по микрофона, възхваляваше „Барън Корпорейшън“, славеше достойнствата на компанията, благодареше за изключителната им щедрост към народа на Маср.

„Аллах ще бъде съдникът на тези хора. Негово е тяхното наказание, не твое.“

Не беше вярно. Това бе лъжа. Дори Всемогъщият Аллах беше безсилен пред такива като Барън. Законът определено беше безсилен. Баръновци винаги щяха да бъдат над него. Щяха да тъпчат такива като Халифа, Бен Рои и Ривка Клайнберг, като Атия, Хелми, Самюел Пинскър и Иман ал Бадри — щяха да ги тъпчат в калта, а самите те щяха да продължат напред. Какво друго можеше да направи? По какъв друг начин да въздаде справедливост?

Ще се бия, ако се наложи. Може и да съм беден, но все още съм мъж.

Примигна, за да махне потта от очите си, придърпа спусъка още четвърт милиметър назад, почти до спускането на ударника. Все едно стоеше пред стена от тънко като хартия стъкло, което можеше да се пръсне с едно подухване.