Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Останал сам, Барън се взираше в тавана. Гърдите му се надигаха и отпускаха като ковашки духала; хриповете и гъргоренето на дробовете му отекваше в стаята. Мина минута, после очите му започнаха да се затварят, тежките клепачи се спускаха бавно над зениците. Когато от очите му остана само тънка бяла цепка, ръцете му внезапно се вкопчиха в завивката и той прошепна нещо — някаква дума, приглушена от замъглената гума на кислородната маска. Прозвуча като „решел“.

После очите му се затвориха и той заспа.

Изчаквам половин час, преди да се върна в апартамента. Той е дълбоко заспал. Приспивателното в млякото най-вероятно не беше необходимо — открай време спи непробудно, — но в този случай трябва да бъда много по-предпазлив от обикновено. Не мога да понеса мисълта, че ще се събуди насред почистването. И ще ме прикове с онзи свой поглед. Това би било изключително дразнещо. Недопустимо.

Известно време го наблюдавам. Изпитвам по-малко емоции, отколкото се опасявах. Служих му почти трийсет години, също както баща ми служеше преди мен. Човек би си помислил, че подобен срок, близо половината ми живот, ще провокира по-силни чувства. А ето че не чувствам почти нищо. Цялата ми агония е в миналото. Всичките ми съмнения са зад мен. Сега съм в тунела. В тунела от светлина. Единственото, за което съм загрижен, е почистването, а аз съм най-добър в работата си.

Отивам до шкафа и вадя резервна възглавница. Тук имат чудесни възглавници, пухкави и здрави. Отивам при леглото и внимателно свалям кислородната маска. Оставям я отстрани, хващам здраво краищата на възглавницата и без много суетене я притискам в лицето му, като упражнявам достатъчно натиск, за да го задуша, но без да оставя следи.

Семейството винаги ни е използвало за специалните чистки. Онези, които изискват особена деликатност и дискретност. Те са особено важни за добруването на семейството — а няма по-важно нещо от добруването! Казват, че баща ми е бил майстор в почистването. Аз също, по свой начин. Изгубил съм броя на случаите, когато са се обръщали към мен да разчистя потенциално опасните каши.

Имам една малка работа за теб, Стивън. Подробностите са в плика.

Всъщност изобщо не съм изгубил броя. Общо трийсет и две. Трийсет и три, ако се брои и тази нощ. Разбира се, ще броя и нея. Семейният бизнес си е семеен бизнес, независимо кой дава заповедта.

Съпротивлява се по-малко, отколкото очаквах. Даже почти не се съпротивлява. Един опит да извие гръб, малко треперене, но след двайсет секунди вече е неподвижен. Не рискувам и продължавам да натискам, докато не преброя до двеста, просто за всеки случай. Накрая махам възглавницата. Бих описал изражението му като изненадано, на границата с изумено, макар че се дължи предимно на факта, че очите и устата му са отворени. Затварям ги и той се преобразява. Сега е спокоен. Дори безметежен. Точно както може да се очаква от болен човек, умрял мирно в съня си.

Не изпитвам никакво съжаление. Нито угризения или мъка. Щафетата е предадена. А с нея и моята лоялност. Изглежда, че кърпичките в крайна сметка няма да са необходими.

Връщам кислородната маска на мястото й, изглаждам възглавниците под главата му, изтупвам резервната възглавница и я връщам в шкафа. Последна проверка, след което вземам мобилния телефон, набирам номера и съобщавам добрата новина.

Винаги съм виждал нещо у господаря Уилям. Нещо, което баща му като че ли игнорираше съзнателно. Талант. Потенциал. Господарката Рахил беше чудесна жена, но тя никога нямаше да бъде бъдещето. За мен господарят Уилям беше единственият жизнен път напред.

Именно затова, когато той се обърна към мен и обясни, че е време да започнем нова глава, когато ме помоли за съдействие, вземането на решение не беше трудно. Нали разбирате, семейството е всичко. То е много повече от сбора на отделните части. На това ме е учил баща ми. И винаги съм живял с това кредо. След заболяването на господаря Натаниел наследяването трябваше да бъде осигурено. Бъдещето на семейството трябваше да се защити. А бъдещето е господарят Уилям.

Решението изобщо не беше трудно. Фасулска работа, ако не греша израза.

Когато му казвам, че е свършено, господарят — новият господар — ме обсипва с похвали. Не бива да жадувам за подобно отношение — в края на краищата това ми е работата, — но неволно изпитвам тръпка на удовлетворение. Той ми предлага да си позволя почивка до която точка на света пожелая, всички разходи са за негова сметка, но защо ми е да правя това? Мястото ми е при семейството. В сърцето на семейството. За да му служа по всякакъв начин, който ми е по силите.