Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Една от основните му грижи след нощта на кораба бе да върне съсипания дневник на Самюел Пинскър и при първа възможност замина на юг да посети Иман ел Бадри. Направи го с натежало сърце, тъй като бе нарушил обещанието си към нея. Когато пристигна, му беше съобщено, че старицата е умряла тихо в съня си преди седмица. В нощта, когато я бе посетил. Сякаш беше чакала да изпълни последния си дълг и да му предаде бележника, преди да си отиде в мир. Халифа посети гроба й, прочете салат ал Джаназа и издебна момент, когато никой не го гледаше, за да изкопае малка дупка в пръстта и да положи в нея бележника. Седмица по-късно откри гроба на Самюел Пинскър в Кайро и изсипа върху него шепа пръст от гроба на Иман ел Бадри. Жестът бе малък, но се надяваше, че той ще означава нещо за двамата. Беше си чувствителна душа, както Зейнаб непрекъснато му напомняше.

Газовата концесия на „Барън“ в Сахара тихомълком беше оттеглена; сайтът на „Немезида в действие“ по необясними причини изчезна. По форумите имаше много спекулации, че в това имат пръст ЦРУ, Мосад или някакъв международен капиталистически заговор. Никоя от версиите не беше доказана. Нито пък имаше някакво значение в дългосрочен план. Движението бе пътеводна светлина, успя да запали въображението на онези, които вярваха в един по-справедлив свят. Други групи щяха да поемат делото му. За престъпленията щеше да се търси сметка.

Абсолютно нищо не бе оповестено за трагичната история на Рахил Барън. Или поне Халифа не чу нищо за нея. Надяваше се и се молеше тя да почива в мир.

В два последователни дни Халифа получи два имейла. Един от приятеля му от детство Мохамед Абдула, който сега бе голяма клечка в дотком индустрията, и един от Катрин Тейлър, американската милионерка и автор на криминалета, с която се беше запознал преди няколко години, когато бе дошла в Луксор да прави проучвания за новата си книга. Съвсем беше забравил имейлите, които им беше пратил, така че остана приятно изненадан, когато и двамата заявиха, че с удоволствие ще помогнат на детския дом на Демиана Баракат. Мохамед Абдула дори отиде по-далеч и предложи да поеме разноските за екскурзия на децата до Кайро с посещение на „Дрийм парк“, кукления театър и фараонското село на д-р Рагаб. Халифа винаги беше смятал селото за малко безвкусно, но в случая предпочете да запази мнението си за себе си.

А Ривка Клайнберг? Нейното убийство беше проблем на израелците, така че Халифа знаеше само онова, което успяваше да намери в интернет. Макар участието на „Барън“ да бе несъмнено, израелците бяха далеч от залавянето на извършителя на убийството. Разследването се беше насочило по нова следа, свързана с турски наемен убиец. Халифа очакваше с интерес развитието на нещата.

Тихо „амин“ отбеляза края на службата и го изтръгна от унеса. Пред него хората се бяха наредили на опашка, пристъпваха един по един и хвърляха лопатка пръст в гроба. Като мюсюлманин Халифа не бе сигурен дали следва да направи същото. На опашката имаше и някакъв поп, дребен пълен мъж с черно расо, пръстен с пурпурен камък и сребърен кръст на гърдите, така че Халифа реши, че може да се включи. Нареди се на опашката зад строен младеж с кръгли очила и плетена синя шапчица.

— Ма ’а-с салаама, сахиб — прошепна, докато хвърляше пръстта.

След като погребението свърши и тълпата — много голяма тълпа — започна да се разпръсква, при семейство Халифа дойде жена с бебе и се представи. Полетът им беше закъснял и едва успяха да стигнат навреме на гробището, така че това бе първата му възможност да разговаря със Сара.

— Кажете „здрасти“ на кръщелника си — рече тя и му поднесе бебето. Зейнаб, Бата и Юсуф се скупчиха около детето.

— Толкова е красив — промълви Халифа.

Наистина беше така. Имаше фини черти и светли очи, наследени по-скоро от майка му, отколкото от баща му. Бен Рои пръв щеше да признае, че това никак не е зле.

— Не знам дори името му.

— Нарекохме го Ели — рече Сара. — Ели Бен Рои.

Гърлото на Халифа се стегна.

— Но това е чудесно съвпадение! Синът ми… изгубихме нашия син… казваше се Али. Ели, Али. Почти еднакви са.

Сара се усмихна и постави ръка на китката му. „Не е съвпадение“, казваше жестът й.

Халифа примигна и се наложи да се извърне. След кратко мълчание Зейнаб се наведе към него и му прошепна нещо.

— Разбира се, разбира се.

Съвзе се, целуна бебето по челото и го върна на майка му. След това бръкна в джоба си и извади малка пластмасова кутийка.