Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Оглеждам се за последно — когато става дума за почистване, човек винаги трябва да е особено внимателен — и се оттеглям в стаята си. Не съм екстравагантен тип, но в този случай мисля да си поръчам нещо от рум сървиса. Може би чаша хубав чай. С бисквита.

Струва ми се, че ни очаква светло бъдеще.

Три месеца по-късно

Старши детектив Ариех Бен Рои от Йерусалимската полиция спази обещанието си.

Никой така и не научи как точно го е направил. Теченията в тази част на Средиземноморието го бяха отнесли в противоположната посока. Може би е бил понесен от някоя шантава вълна. Може би се беше оплел в мрежата на траулер. Може би — и Халифа винаги избираше това обяснение — Аллах, Бог, Яхве беше подал ръка на едрия мъж. Защото въпреки чепатия си характер, той беше добър човек, честен и добродетелен, и най-добрият приятел, който Халифа бе имал. Аллах ценеше тези качества.

Аллах виждаше всичко.

Каквато и да бе истината — вълна, мрежа, Бог или някоя друга сила — около 6:30 в една ясна топла сутрин, докато в родилното отделение на болницата „Хадаса“ се разнасяха писъци, един човек изведе на разходка кучето си на плажа южно от Бат Ям и видя нещо да се носи във водата. Човекът приближи линията на прилива и загледа как вълните побутват нещото към брега. То приближаваше, писъците ставаха все по-силни, докато след един последен крясък на света се появи здраво момченце и пое първия си дъх. Почти в същия миг тялото бе повдигнато от една вълна и положено нежно на пясъка. Въпреки че бе останало дълго време във водата, според описанията на всички бе почти непокътнато. И с широка усмивка на лицето.

Ариех Бен Рои се беше прибрал у дома.

Халифа знаеше всичко това, защото най-неочаквано му се обади Сара, партньорката на Бен Рои. Бяха поддържали контакт през изминалите месеци, Халифа й писа да обясни обстоятелствата около смъртта на Бен Рои. Този път обаче Сара трябваше да се грижи за бебето и не разговаря дълго. Само му съобщи новината и помоли за две услуги. Ще дойде ли за погребението на Бен Рои? И би ли се съгласил да стане кръстник на новородения му син?

Разбира се, отвърна Халифа. Това ще е чест за него. И в двата случая.

И ето че бързо бяха резервирани самолетни билети и хотели. Въпреки протестите на Халифа, не му бе позволено да плати за каквото и да било.

И ето че той и семейството му сега стояха на хълма, гледащ към Стария град на Йерусалим, докато спускаха в земята прост дървен ковчег, а един равин бавно припяваше с плътния си глас молитвата за еврейското погребение кадиш.

Докато слушаше с наведена глава, хванал Зейнаб с едната си ръка и прегърнал Бата и Юсуф с другата, Халифа изведнъж се усети, че мисли за случилото се през последните три месеца. За всичко, което се бе променило.

Цялата история около „Барън“ и изхвърлените токсични отпадъци се раздуха от пресата. Започна в Израел и бързо се появи на предните страници на вестниците по целия свят. За разлика от други подобни случаи, нямаше опити за отричане или за запушване на усти. Тъкмо обратното, новият шеф на компанията, Уилям Барън, гръмко порица и се извини за начина, по който покойният му баща беше управлявал семейния бизнес. Нещата ще се променят с новото ръководство, обеща той. Започна с учредяването на фонд за почистване на кашата, завещана от баща му. Варелите щяха да бъдат извадени, подземните канали щяха да бъдат почистени, щеше да се изплати компенсация на всички пострадали от замърсяването. Значителна компенсация. Халифа нямаше представа дали разкаянието бе искрено, или беше просто циничен ход за поправяне на очуканата репутация на компанията. Знаеше обаче, че известно време семейство Атия нямаше да има парични затруднения.

Заради участието си в скандала „Джосер Фрейт“ отнесоха рекордна глоба и целият борд, в това число и братът на министъра на вътрешните работи, беше разследван за престъпления. Халифа никога нямаше да узнае със сигурност дали баржата, убила сина му, е пренасяла токсични отпадъци, но изпитваше известна утеха от факта, че компания с размери и връзки като „Джосер“ може да бъде изправена пред закона. Може би наистина имаше надежда нещата в Египет да се променят.

Със Зейнаб скърбяха много за момчето си. Винаги щяха да скърбят. Но в същото време — и беше трудно да го обяснят на хора, които не са преживели подобни неща — животът им някак се отвори през тези няколко месеца. Мъката си оставаше силна както винаги, но около нея сякаш имаше някакъв непрекъснато разширяващ се кръг. Място за други неща, които да пуснат корени и да разцъфтят там. Болката вече не беше доминираща. Дори говореха дали да не си направят още едно дете, макар че засега не се получаваше. Щеше да дойде време и за това.