Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Стигнаха устието на Нил и завиха на юг, като се движеха в средата на реката. Пристанището на „Джосер“ се виждаше ясно на носа на западния бряг. От товарния кораб нямаше и следа. На кея имаше две речни баржи и гигантските кранове бавно ги товареха с варели. Халифа ги погледа известно време със странна незаинтересованост. Луксор, ето къде трябваше да бъде. Взе назаем телефона на единия от рибарите и направи три обаждания.

Първо на Зейнаб, за да й каже, че е добре. В гласа й се долавяше ярост заради начина, по който се бе отнесъл към нея, но и облекчение, че е жив и здрав. Не можеше да определи кое чувство е по-силно, но не се и опита. Каза й, че ще се прибере по-късно вечерта, и затвори.

Второто обаждане бе анонимно, до посолството на Израел. Уведоми ги, че техен гражданин е загинал при инцидент. Полицай на име Ариех Бен Рои. От Йерусалим. Каза, че ще се обади след няколко дни за повече подробности.

Третото и последно обаждане бе до ефрейтор Ахмед Мехти от полицейското стрелбище в Луксор. Обясни какво му трябва и добави, че ще намине към седем вечерта. Ако може да му намери и някаква чанта, още по-добре.

След това седна мълчаливо, като премисляше всичко и се опитваше да си представи картите, които началник Хасани им бе показал през последните няколко седмици, с точното разположение на хората. Имаше сляпа точка, сигурен беше. Горе при гробницата на Тутмос III. А също и път до нея, покрай южния край на масива. Възможно беше нещата да са променени в последната минута и пропускът да е отстранен, но трябваше да рискува.

„Законът не пипа компании като «Барън». Или «Джосер». Или която и да било. Единственият начин да се справиш с тях е да играеш мръсно, като тях самите.“

„Дайте ги насам.“

Пристигнаха в Розета малко преди три следобед. Халифа задържа само обувките, които му дадоха. Върна заетите му дрехи, облече своите, които вече бяха изсъхнали, и слезе на брега, без дори да благодари на рибарите. Движеше се на автопилот. Купи си пакет „Клеопатра“ от уличен търговец, отиде в центъра и взе такси до Александрия. След час беше на летището. Три часа след това кацна в Луксор.

През целия път мислеше за Али, за Бен Рои, за пълната с арсеникови отпадъци мина и за сляпата точка при гробницата на Тутмос III. Оста, около която сякаш се въртеше целият свят.

Пристигна в полицейското стрелбище в седем и двайсет.

— По принцип това не би трябвало да излиза от стрелбището без официално разрешение — предупреди го ефрейтор Мехти, докато му подаваше обемистата платнена торба. — Но щом е за теб…

Халифа взе торбата, пъхна бележника на Пинскър в един от джобовете й и подписа съответните формуляри. Не даде обяснения, а и Мехти не поиска такива. Познаваха се отдавна и ефрейторът му имаше доверие. Халифа се надяваше, че всичко това няма да създаде неприятности на стария полицай, но ако създадеше… е, какво да се прави. Вече нямаше значение. Освен сляпата точка. Моля те, Господи, дано не са затегнали охраната.

С чантата в ръка, той взе такси до реката, после моторница до западния бряг и друго такси до подножието на Тиванските възвишения. В другия им край, врязала се в масива като гигантска вила, се простираше Долината на царете. Покрай откриването на новия музей всяка пътека до Долината беше осветена с прожектори и бе строго охранявана. Халифа прецени, че може да заобиколи кордона, ако мине на юг покрай подножието на масива, през Мениден Хабу, осеяните с керамика руини на Маката и манастира Деир ел Мухариб с неговите приличащи на кошери куполи и кирпичени стени. Оказа се прав. Избра една известна на малцина пътека през хълмовете, заобиколи, промъкна се през оградата и се спусна към отвесните скали в предната част на Долината. Към цепнатината, в която бе скрита гробницата на Тутмос III. И непосредствено отляво на тази цепнатина от скалите стърчеше като вдигнат крак на някакъв гигантски слон висока издатина с равна повърхност и пряк изглед към Долината и музея в центъра й. Слабата точка. Сляпата точка. Мястото, за което никой не бе и помислил, защото всички пътеки към хълмовете бяха завардени и нямаше как да се стигне до него. Той обаче беше успял. И възнамеряваше да го използва.

Изчака известно време, като оглеждаше склоновете, увери се, че издатината не се наблюдава, и продължи напред. Ниска каменна стена минаваше по края на издатината — издигната преди три хиляди години, за да предпазва древните стражи от вятъра. Халифа клекна зад нея. На по-малко от триста метра пред него прожекторите осветяваха фасадата на новия музей от стъкло и камък. Музеят „Барън“ на Тиванския некропол.