Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Бен Рои повдигна въпросително вежда.

— Кръвта е твърде много, за да е било след гаротата — обясни Шмелинг. — Имало е налягане в системата.

Все едно говореше за някакъв парен локомотив.

— Кучетата откриха следи от кръв до катедралата — продължи той. — Така че на този етап мога да предположа, че е станало следното — убиецът я е ударил, удушил я е с гаротата, напъхал е кърпата в устата й, завлякъл я е тук и я е скрил.

— Ако можеш да кажеш и кой е извършителят, направо да приключваме случая и да си ходим.

Шмелинг се изкиска.

— Аз само описвам престъплението, детектив. Твоята работа е да го разрешиш.

Светкавицата на Клецман блесна отново. Бен Рои вдигна ръка и избърса чело. Под масата беше горещо заради халогенната лампа и започваше да се поти.

— Нещо против едно бързо претърсване.

— Моля.

Бен Рои се премести няколко сантиметра напред и прерови джобовете на жертвата. В палтото имаше две химикалки и пакетче хартиени салфетки, но не и портфейл, ключове, лична карта, телефон. Панталоните се оказаха малко по-полезни — в единия джоб имаше смачкано листче, което при по-внимателно разглеждане се оказа формуляр за заявка в библиотека.

— Централна читалня — прочете Бен Рои отпечатаните в червено думи. Показа го на Шмелинг. — Да ти говори нещо?

Патологът погледна формуляра и поклати глава. Бен Рои взе найлонова торбичка и пусна листа в нея. Избърса отново челото си, огледа още веднъж тялото и изпълзя до продълговатия кафяв кожен сак в краката на жертвата.

— Неин ли е? — попита той, без да се обръща към никого конкретно.

— Така предполагаме — отвърна Шалев.

Бен Рои попита дали Клецман и криминалистите са си свършили работата и когато те отговориха утвърдително, хвана дръжките и изпълзя навън, мъкнейки сака след себе си. Изправи се, протегна схванатите си крака, остави сака върху масата и го отвори. Беше пълен с дрехи — чисти дрехи, напъхани безразборно, сякаш жертвата беше събрала багажа си набързо или някой вече го беше преровил. Предположи второто. Затършува вътре и извади голям бял сутиен. Ама много голям.

— Определено чантата е нейна — обяви той, вдигайки сутиена.

— Боже мили, можеш да побереш слонски задник в това чудо — изкиска се Клецман и щракна с фотоапарата.

На входа стоеше дребен пълен мъж с бяла, грижливо подстригана брада. Беше облечен с черно расо, пантофи, кръгла кадифена шапка, а на врата му висеше плосък сребърен кръст, чиито рамене бяха украсени със сложен флорален мотив и завършваха с характерно двойно разклонение. Бен Рои смътно го разпозна от предишното си посещение преди две години. Негово високопреосвещенство някой си.

— Архиепископ Армен Петросян — каза мъжът, сякаш прочел мислите му. Гласът му бе бавен и дрезгав, съвсем тих. — Ужасна работа. Ужасна.

Прекоси помещението с изненадващо пружинираща походка за човек, наближаващ или прехвърлил седемдесетте. Когато стигна олтара, се наведе и погледна отдолу. После се изправи, опря ръце на масата и сведе глава.

— Подобно нещо да се случи в Божия дом — промълви свещеникът. — Какво светотатство. Немислимо е направо…

Млъкна и вдигна ръка към челото си. Настъпи тишина, после старецът се обърна към Бен Рои. Погледът му бе необичайно настойчив.

— Мисля, че сме се срещали.

Бен Рои още държеше сутиена.

— Преди две години — потвърди той и бързо напъха бельото в сака. — Покрай семинаристите.

— А, да, разбира се. — Архиепископът кимна. — Не беше най-славният момент за израелската полиция. Надявам се в този случай да покажете малко повече… — млъкна за момент, търсейки подходящата дума — … равновесие.

Тръгна обратно към катедралата.

— Открийте кой го е направил — каза той, когато стигна до изхода. — Умолявам ви, намерете го колкото се може по-бързо. Преди да е донесъл още мъка на този свят.

Отново погледна Бен Рои в очите, обърна се и излезе.

— Знаете ли коя е тя? — извика Бен Рои след него.

Архиепископът вече се отдалечаваше.

— Нямам представа — чу се гласът му. — Но можете да сте сигурни, че ще се моля за нея. Ще се моля с цялото си сърце.

Египет, Източната пустиня

Инспектор Юсуф ел Дин Халифа от полицията в Луксор гледаше мъртвата биволица. Устата на животното бе пълна с мухи, очите му бяха мътни и слузести. „Знам как се чувстваш“ — помисли си той.

— Три месеца копах кладенеца — казваше собственикът на биволицата. — Три месеца само с лопата, турия и пот. Двайсет метра през тази гадост… — Той срита каменистата земя. — И сега е отровен. Господи, смили се над мен!