Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Падна на колене, стисна юмруци и ги разтресе към небето. Жалък жест на пречупен човек. „Знам как се чувстваш — отново си помисли Халифа. — Може и да си направихме революция, но за повечето от нас животът си остана гадост.“

Стоеше, загледан в калния водоем и лежащия до него труп. Чуваше се само бръмченето на мухите и хлипането на фермера. Извади цигари „Клеопатра“, клекна и предложи пакета на мъжа. Онзи избърса носа си с ръкав и взе една цигара.

— Шукран.

— Афуан — отвърна Халифа, запали цигарата му и взе една за себе си. Дръпна, после се пресегна и пъхна пакета в джоба му.

— Задръж ги — каза той.

— Не е нужно…

— Моля те, задръж ги. Правиш услуга на белите ми дробове.

Мъжът се усмихна едва-едва.

Пушеха мълчаливо, а пустинята се простираше около тях — гола, осеяна с камънаци. Беше рано сутрин, а жегата вече бе нетърпима, хоризонтът трептеше и пулсираше, сякаш напразно се мъчеше да си поеме дъх. В Луксор също беше горещо, но поне бризът от Нил предлагаше известно облекчение. Тук нямаше вятър. Само слънце, пясък и камъни. Огромна открита пещ, където дори камилските тръни и акациите оцеляваха трудно.

— Откога си тук? — попита Халифа.

— От година и половина — подсмръкна мъжът. — Братовчед ми вече се беше заселил тук, на няколко километра… — Той махна на север. — Каза ни, че можело да се вържат двата края. Имало вода, стига да копаеш достатъчно дълбоко. Идвала от планините…

Махна отново, този път на изток, навътре в пустинята, където на хоризонта се издигаха размазаните кафеникави очертания на висок джебел. Халифа забеляза малък зелен кръст, татуиран върху опакото на дланта на мъжа, едва забележим, точно под ставата на палеца. Човекът беше копт.

— Има подземни реки — говореше той. — Водата се просмуква в скалата, образува канали. Дълбоки. Километри дълги. Като тръби. Ако стигнеш до тях, можеш да отглеждаш малко царевица и берсиим, колкото да изхраниш няколко говеда. В хълмовете има алабастър, копая и него, продавам го на един от Ел Шагаб. Горе-долу връзваха двата края. Но сега…

Дръпна от цигарата и отново изхлипа. Халифа стисна рамото му, изправи се и заслони очите си с длан, за да ги предпази от яркото слънце.

Фермата, ако можеше да се нарече така, се намираше при устието на широка уади. Състоеше се от паянтова сграда — кирпич и покрив от палмови листа — кладенеца и няколко ниви по-надолу, напоявани от канали, започващи от кладенеца; едната с царевица, една с берсиим и една с молохия. Заместникът на Халифа, сержант Мохамед Сария, оглеждаше изсъхналите посеви. Зад нивите черен път се виеше към Долината на Нил, която бе на четирийсет километра на запад — тънка пъпна връв, свързваща фермата с цивилизацията.

— По принцип сме от Фаршут — каза мъжът и дръпна о цигарата. — Трябваше да се махнем заради насилието. Там мразят християните. Полицията не прави нищо. Никога не прави нищо, освен ако не си богат. Исках да осигуря по-добър живот за семейството си, за децата. Братовчед ми дойде преди няколко години и каза, че било добре, че никой не го тормозел. Затова и ние дойдохме. Не е много, но поне е безопасно. А сега искат да ни прогонят и оттук. Бог да ни е на помощ! Какво ще правим? Моля те, Господи, помогни ни!

Хлипането му се засили, той се наведе напред и удари чело в прахта. На двайсет метра от тях жената и трите деца на мъжа ги гледаха от прага на колибата им. Две момчета и момиче. Също като неговото семейство. Халифа сви устни, сякаш се мъчеше да преглътне нещо. После се наведе, изправи мъжа и изтупа прахта от косата му.

— Може ли да пийнем малко чай.

Фермерът кимна и се помъчи да се овладее.

— Разбира се. Извинете, трябваше да ви предложа. Просто не съм на себе си. Елате.

Поведе го към къщата и заговори на жена си. Тя изчезна вътре, а двамата мъже седнаха на пейката до стената, под сянката на навес от гофрирана ламарина. Децата си останаха по местата — боси, мърляви, бдителни. Отвътре се чу дрънкане на тенекия, последвано от шуртене на вода. Халифа се заслуша за момент и се намръщи.

— Още ли използвате кладенеца?

— Не, не — отвърна фермерът. — Той е само за напояване и за добитъка. Водата за пиене я докарваме с помпа от Бир Хашфа.

Той посочи синия маркуч, който излизаше от земята недалеч и минаваше някъде зад къщата.

— Селото има голям запас — обясни той. — Докарват я от Луксор. Платих, за да ме свържат.

— И мислиш, че именно те са направили това?

Халифа посочи мъртвата биволица и пожълтелите растения.