Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Разбира се, че са те. Ние сме християни, те са мюсюлмани. Искат да се махнем.

— Доста пресилено ми се вижда — каза Халифа, като пропъди една муха от лицето си. — Да дойдат чак дотук, да отровят кладенеца и нивите ти. Можеха просто да ти прекъснат водата.

Мъжът сви рамене.

— Мразят ни. Когато мразиш, нищо не е пресилено. Пък и ако ми спрат водата, щях да си докарам от друго място. Ще я нося в бидони, ако е необходимо. Те ме познават. Работата не ме плаши.

Халифа допуши цигарата си и стъпка фаса.

— А видяхте ли някого? — попита той. — Чухте ли нещо?

Мъжът поклати глава.

— Трябва да са го направили през нощта. Не можеш да стоиш буден през цялото време. Преди два-три дни. Тогава биволицата се разболя.

— Тя ще се оправи, нали, татко? — попита момиченцето.

Мъжът се наведе и я вдигна на коляното си. Беше хубаво дете, на три или четири години, с големи зелени очи и рошава черна коса. Баща й я прегърна и я залюля напред-назад. По-голямото момче пристъпи напред.

— Няма да им позволя да ни вземат фермата, татко. Ще се боря.

Халифа се усмихна. Беше повече натъжен, отколкото развеселен. Момчето му напомняше за собствения му син, Али. Не на външен вид — синът на фермера бе по-висок, с много по-къса коса. Но непокорността, момчешката дързост — в това си беше същински Али. Посегна за цигара, но си спомни, че даде пакета на фермера. Не му се искаше да помоли за почерпка и затова отпусна ръце в скута си и облегна гръб на стената, загледан как Мохамед Сария идва към тях. Въпреки жегата той носеше дебела блуза над ризата си. Можеше да пъхнеш Сария в пещ и пак щеше да му е студено. Добрият стар Мохамед. Някои неща така и не се променят. Някои хора също. И това беше утешително.

Отново се чу дрънчене и жената излезе от къщата с поднос с три чаши чай, купи с туршия и леблебия и чиния розови сладки. Халифа прие чая и си взе шепа леблебия, но отказа сладките. Семейството беше бедно, по-добре лакомството да остане за хлапетата. Сария седна до тях и също прие чаша чай. Посегна към сладкишите, но Халифа го изгледа и той отклони ръка към туршията. Така се разбираха. Винаги се бяха разбирали. Надеждни, сигурни, на място — ако не беше Сария, сигурно нямаше да изкара онези кошмарни седмици след постъпването на тази работа.

— Няма да направите нищо, нали? — каза фермерът, след като жена му се прибра в къщата заедно с децата. Тонът му беше повече примирен, отколкото обвинителен. Тон на човек, свикнал да се отнасят зле с него и приел, че това е в реда на нещата. — Няма да ги арестувате.

Халифа разбърка захарта в чая си и отпи.

— Братовчед ми каза, че не си струва да се обаждам на полицията. Той не го направил — добави фермерът.

Халифа го изгледа изненадано.

— И с него ли се е случило?

— Преди три месеца — каза мъжът. — Четири години работи в своята ферма. Превърна пустинята в райска градина. Ниви, кладенец, кози, зеленчукова градина — и всичко е съсипано. Казах му, иди в полицията. Тук не е Фаршут, ще те изслушат. Ще направят нещо. Но той не го направи, каза, че било загуба на време. Премести се със семейството си в Асют. Четири години труд за нищо.

Изплю се и замълча. Халифа и Сария отпиваха от чая си. От къщата се чу пеене.

— Някой има много хубав глас — отбеляза Сария.

— Синът ми — рече мъжът. — Нов Карем Махмуд. Може един ден да стане прочут и всичко това да е без значение.

Изсумтя и пресуши чашата си. Помълча още малко, после заяви:

— Няма да се махна. Това е домът ни. Няма да ни прогонят. Ще се бия, ако се наложи.

— Надявам се да не се стига дотам — каза Халифа.

Мъжът го погледна.

— Имате ли семейство? — попита той, като го гледаше изпитателно. — Жена, деца?

Халифа кимна.

— Ще ги защитите ли, ако са в опасност? Ще направите ли всичко по силите си за тях?

Халифа не отговори.

— Ще го направите ли? — настояваше фермерът.

— Разбира се.

— Затова и аз ще се бия, ако се наложи. За да защитя семейството си, децата си. Това е най-големият дълг на един мъж. Може и да съм беден, но все още съм мъж.

Изправи се. Халифа и Сария също станаха, допиха чая си и оставиха чашите в подноса. Фермерът извика жена си и децата си и петимата застанаха прегърнати пред вратата.

— Няма да им позволя да ни прогонят — повтори той.

— Никой няма да ви прогони — каза Халифа. — Ще слезем до селото и ще говорим със старейшината. Ще уредим нещата. Всичко ще бъде наред.

Фермерът сви рамене, явно не им вярваше.

— Повярвайте — каза Халифа. — Всичко ще бъде наред.