Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Тук не съм в свои води, Георги — рече той. — С харедимите и палестинците имам опит, но арменската общност… изобщо не съм си имал работа с вас. Като изключим онази история преди две години.

Собственикът на таверната го изгледа озадачено.

— Семинаристите — подсказа Бен Рои.

— А, да. — Георги дръпна отново от цигарата си. — Не беше най-славният момент за израелската полиция.

Точно същите думи беше използвал и архиепископ Петросян. Сигурно е станала стандартна фраза, помисли си Бен Рои. И се използва всеки път, когато стане дума за случая. При това не без задоволство, макар че ако трябваше да е честен, вината беше повече на политиците, отколкото на полицията. Както винаги. Разкарай политиците и най-вероятно всичко ще тръгне към по-добро.

А ето какво точно се беше случило — двама семинаристи от Армения се бяха сбили с група тийнейджъри хареди от еврейския квартал. Месеци наред еврейчетата бяха тормозели арменските свещеници и ученици и в този случай учениците бяха отвърнали. В един здравомислещ свят на участниците щяха да им прочетат едно хубаво конско, да ги шамаросат и всичко щеше да приключи. Старият град обаче не беше здравомислещ свят. Едно от еврейчетата се оказало със счупен нос и фрумерите моментално настояха за кръвно отмъщение. Вътрешното министерство, естествено, се огъна. В резултат семинаристите бяха арестувани и депортирани. Нелепа свръхреакция, която естествено предизвика силното негодувание на другите арменски семинаристи, най-вече заради факта, че хлапетата хареди се отърваха без никакви последствия.

Баум беше начело на операцията, което от самото начало означаваше, че нещата ще се оплескат. Бен Рои беше изиграл незначителна роля — беше провел един-два предварителни разпита, но въпреки това се чувстваше опетнен покрай останалите. Подобно на стената и селищата, подобно на толкова много неща в тази страна, дневният ред, определен в кабинети и синагоги (както и в църкви и джамии), правеше работата му на полицай адски шибана понякога. Всъщност не понякога, а през повечето време.

— Кафето.

Възрастната жена се показа през шубера с кафетата в ръце. Георги ги взе, остави ги на масата и сипа пакетче захар в своето. Бен Рои си сипа две пакетчета.

— Както казах, не съм имал много вземане-даване с вашата общност — продължи той, отпивайки от кафето. — Сигурен съм, че си чул, че е била… — Направи душещо движение около врата си. — Сигурно е дело на някой побъркан, но трябва да прегледаме всички възможности.

Георги не каза нищо, а продължи да бърка кафето и да пафка.

— Да си чувал за някакви… не знам… дрязги в общността? Войни за територии?

Мълчание.

— Вендети? — не се предаваше Бен Рои. — Някакви проблеми между свещениците или хората, които редовно ходят в катедралата? Разправии, скандали? Нещо… необичайно?

Стреляше напосоки, мъчеше се да намери някаква следа.

— Нещо, което да ни насочи нанякъде?

Георги вдигна чашата си, сръбна шумно и угаси цигарата в тъмната течност, разляла се в чинийката.

— Виж, Ариех — рече той. — Имаме си разправии като във всяка друга общност. Имаме си черни овце, пакостници. Нашите свещеници се дърлят с гръцките, един не харесва друг, някой измамил някого — случват се такива неща, хора сме все пак. Но едно мога да ти кажа със сигурност…

Той погледна към Бен Рои.

— Нито един арменец няма да стори нещо такова на друг арменец. Още по-малко в катедралата ни. Ние сме семейство. Грижим се един за друг, защитаваме се. Подобно нещо просто не може да се случи. Който и да е извършил това престъпление, Ариех, мога да си заложа главата, че не е арменец. Гарантирам.

Обърна се и каза нещо на майка си, която размаха пръст към Бен Рои и заговори от другата страна на шубера.

— Никой — каза тя, — никой арменец прави това.

Намръщи се, за да е сигурна, че е разбрал, и се върна при тенджерите си. Бен Рои допи кафето си.

— Е, това поне стеснява следата — рече той.

Чуха се гласове и половин дузина посетители слязоха по стълбите от улицата — възрастни туристи, американци или англичани, ако можеше да се съди по пътеводителите им. Георги тръгна да ги настанява и да им връчи менюто. От тонколоните зазвуча тиха музика, макар че Бен Рои не видя кой я е пуснал.

— Да си чувал случайно коя е жертвата? — попита той, когато Георги се върна. — Някакви слухове?

Георги поклати глава.

— Не е арменка, това е сигурно. Или поне не е от Йерусалим. Тук всички се познаваме.