Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— А ако е от другаде?

— Възможно е — сви рамене Георги. Извади нова цигара и я лапна, но размисли и я остави на масата. — Най-добре да поговориш с архиепископ Петросян. Той знае всичко за общността. Не само йерусалимската, а в цял Израел.

— Вече се срещнах с него — каза Бен Рои. — В катедралата. Каза, че не знае нищо.

— Значи ти е отговорил. Петросян знае повече от патриарха и другите архиепископи, взети заедно. Повече от цялата общност. В нашия свят не се случва нищо без негово знание. — Огледа се, сякаш се опасяваше да не го чуе някой, и се наведе напред. — Наричаме го Октопода. Има пипала навсякъде. Щом той не може да ти помогне…

Вдигна ръце, без да довърши с „никой не може“. В другия край на ресторанта един турист вдигна менюто, за да покаже, че са готови да поръчват.

— Извинявай, Ариех, но трябва да се хващам на работа.

— Няма проблем. И аз трябва да се връщам в участъка.

Бен Рои стана и извади портфейла си, но Георги му направи знак да го прибере.

— Заведението черпи.

— Нали ще ми кажеш, ако научиш нещо?

— Разбира се. Много поздрави на Сара. Кажи й, че се надяваме всичко да е наред с…

Потупа корема си и отиде да вземе поръчката. Бен Рои се изкачи на улицата, изпълнен със смътно разочарование, че не е успял да се добере до по-съществена информация, и с доста по-осезаемото чувство за вина, че другите като че ли мислят повече за Сара и бебето от него самия. Детето му още не беше родено, а той вече се чувстваше най-лошият баща на света.

Точно преди входа на „Свети Яков“ Арменската патриаршеска улица минава през тунел. На стената над него има засводен прозорец с решетки и мръсни стъкла, почти скрит от изсъхнали лози. Именно оттам Негово Високопреосвещенство архиепископ Армен Петросян гледаше как Бен Рои влиза в таверната. Двайсет минути по-късно го видя да излиза и продължава по улицата към полицейския участък.

Поглаждайки брада, архиепископът не откъсваше поглед от високата яка фигура, която се скри зад ъгъла в горния край на площад „Омар Ибн ал Хатаб“. Едва тогава се обърна и тръгна към главната порта на комплекса. Кимна на мъжете с каскетите в портиерната и направи знак на един от тях да излезе. Навлязоха на няколко метра в прохода и спряха до зелената дъска за обяви, където не можеха да бъдат чути от остъкленото помещение и от петимата полицаи отвън. Архиепископът се огледа, наведе се и зашепна в ухото на мъжа. Онзи кимна, оправи коженото си яке и тръгна към улицата.

— Бог да ни е на помощ — промълви архиепископът, вдигна ръка и целуна пръстена си с аметист. — И Бог да ми прости.

Египет, Източната пустиня

Село Бир Хашфа се намираше на седем километра западно от фермата, към Долината на Нил, беше разположено около кръстовището на два черни пътя — единият вървеше в посока изток — запад, от планините до реката, а вторият бе по-широк и минаваше успоредно на Нил, като свързваше шосета 29 и 212. Когато приближиха, Халифа погледна мобилния си и каза на Сария да отбие.

— Тук има обхват. Трябва да се обадя на Зейнаб. Няма да се бавя.

Слезе от колата, измина десетина метра по чакъла и спря до някакъв ръждясал варел за бензин. Набра номера и докато чакаше жена му да вдигне, взе две кутии от кока-кола, които се търкаляха на земята, и ги постави върху варела. Сария се усмихна от мястото си зад волана. Действието беше типично за шефа му. Именно затова беше такъв добър детектив. Най-добрият. И си оставаше най-добрият, дори след всичко случило се.

Сария се пресегна към пакетчето ментови бонбони в жабката, метна едно в уста и се облегна, наблюдавайки как Халифа разговаря. Беше отслабнал през последните месеци. Халифа, не Сария, който всъщност бе качил няколко килца, след като тъща му дойде да живее с тях и пое задълженията в кухнята. По принцип слабият Халифа сега изглеждаше направо мършав, скулите му изпъкваха повече от обичайното, а бузите бяха хлътнали. Сария с потрес забеляза, че очите му също са изгубили донякъде яркостта си; торбичките под тях бяха станали по-големи и по-тъмни. Макар че никога нямаше да го каже, тревожеше се за него. Замисли се за света на шефа си.

Пред него Халифа крачеше напред-назад и махаше с ръка, сякаш казваше: „Успокой се, всичко е наред.“ Сария схруска бонбона и метна втори в устата си, после трети. Беше на четвъртия, когато Халифа най-сетне приключи разговора и се върна в колата.

— Всичко наред ли е? — попита Сария.

Халифа на отговори, просто се качи на мястото си и запали цигара от пакета, който беше намерил в жабката. Сария благоразумно си замълча, запали двигателя и продължи към селото, което се намираше на половин километър по-нататък, зад пръснатите маслинени горички и царевични ниви.