Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Халифа го изгледа, кимна на сержанта и потеглиха.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита Сария, след като излязоха от селото и се задрусаха по черния път към Луксор.

Халифа сви рамене.

— Бог знае. За хора като него лъжата е начин на живот, дори те да не знаят кога казват истината.

Извади цигарите, размисли, прибра ги в джоба си и си взе ментов бонбон от жабката.

— Лукав дърт негодник, това поне е сигурно. Определено нямаше намерение да признава каквото и да било. Независимо дали има нещо, което да признае.

Скръсти ръце на гърдите си, облегна се и засмука съсредоточено, загледан в пустинния пейзаж.

— Някой им има зъб на онези хора — промърмори той повече на себе си, отколкото на партньора си. — Някой иска да ги прогони.

Сария не се сдържа и се усмихна. Селско семейство без пукната пара, с проблеми с водата насред нищото, в толкова затънтен район, че дори не е ясно под чия юрисдикция се намира. Всеки друг детектив в Луксор щеше да забута случая най-долу в купчината, ако не го запрати направо в кошчето. Само Халифа можеше да го вземе насериозно и да му посвети цялата си енергия и внимание, както би направил и при важен случай. Най-доброто ченге в Луксор. В цял Египет. И никой не беше в състояние да разубеди Мохамед Сария в това.

— Знаеш ли какво не бих отказал? — каза той и наби спирачки пред дълбока дупка в пътя. — От една голяма чаша ледено каркаде.

Халифа го погледна и се извърна.

— Любимото питие на Али — рече той.

Сария не знаеше как да отговори, затова се съсредоточи върху шофирането. Преодоля дупката и отново набра скорост на запад. Каменистата пустиня сякаш ги притискаше от всички страни.

Йерусалим

Кабинетът на старши сержант Леа Шалев представляваше тясно помещение без прозорци на партерния етаж на участъка, една от тесните стаи без прозорци по коридора, започващ от входния тунел. В 11:20 в него се бяха събрали шестима души за първоначалния инструктаж по случая; сред тях бе и самата Шалев, която седеше зад бюрото си и като главен следовател ръководеше срещата.

Моделът на следователя беше уникален за израелската полиция, доколкото знаеше Бен Рои. В другите сили детективите бяха отговорни не само за самото разследване, но и за отнемащите много време бюрократични глупости, които вървяха към него — бюджети, попълване на формуляри, писане на доклади, връзка между отделите. В Израел двете роли бяха разделени. Докато работата на детективите бе да задават въпроси, да провеждат разпити и да работят с информатори, следователят имаше за задача да ръководи и координира цялата дейност. Именно той отиваше пръв на местопрестъплението, той водеше тих хакира (досието), той поставяше задачи, поемаше бумащината, държеше прокуратурата в течение. Иначе казано, вършеше всички странични глупости. Ролята му беше важна, макар и не особено бляскава, и се разпознаваше като такава — по йерархия следователите стояха по-горе от детективите. Някои от ло богер (незрелите) колеги на Бен Рои, които вземаха твърде насериозно собствената си важност, си мислеха, че те трябва да командват, но самият Бен Рои нямаше нищо против съществуващото положение. Беше доволен, че може да си върши работата, без да се занимава с досадните чиновнически подробности. Както обичаше да си мисли, следователят водеше случая, но детективът бе онзи, който го разрешаваше на практика.

— Добре, момчета — каза Шалев и потупа с длан по бюрото, за да привлече вниманието им. — Да започваме.

Използва „момчета“ в буквалния смисъл на думата, защото тя беше единствената жена в стаята. Освен Бен Рои тук бяха Юри Пинкас, Амос Намир (сивокос сефард, който се славеше не само като най-дългогодишният служител в участъка, но и като най-големият мърморко) и сержант Моше Перес, който щеше да координира подкрепата на униформените, ако имат нужда от такава.

Всички се познаваха, бяха работили заедно по много случаи. Единственият не на мястото си беше кльощав младеж с кръгли очила и синьо плетено кепе, който седеше малко встрани от останалите, в ъгъла на стаята. Беше по-млад от всички останали най-малко с десет години и се казваше Дов Зиски — нещо, което Бен Рои бе научил само преди пет минути, когато Леа го представи на групата. Беше наскоро преместен от Лод, където неотдавна бил издигнат до детектив, макар на пръв поглед да изглеждаше, че току-що е излязъл от училището и още му е рано да се бръсне.

— Приемам, че всички сме наясно с основните неща — казваше Шалев. — Жена с неустановена самоличност, удушена с гарота в арменската катедрала.