Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Погледът му се задържа върху по-големия син, благодари за чая и със Сария тръгнаха към очуканото, потънало в прах деу. Сария седна зад волана, Халифа се настани до него.

— Аз бих го направил — каза Сария, докато се наместваше и нагласяше огледалото така, че да вижда семейството, което още стоеше на прага.

— Какво би направил?

— Всичко, за да защитя семейството си. Дори да наруша закона. Горките хлапета.

— Животът е тежък — призна Халифа.

Сария оправи огледалото и запали двигателя.

— Оставих няколко лири в нивата — каза той. — Под един камък. Дано някое от хлапетата ги намери.

Халифа го погледна.

— Наистина ли?

— Може да си помислят, че са оставени от някой джин.

Халифа се усмихна.

— Благодарение на теб светът е едно малко по-добро място, Мохамед.

Сария сви рамене и превключи на скорост.

— Някой трябва да го прави — каза той и потегли по неравния път. До него Халифа затършува в жабката за резервен пакет цигари.

Йерусалим

След като Шмелинг приключи с предварителния оглед, тялото беше прибрано в чувал и натоварено в линейка, за да бъде откарано в Националния център по съдебна медицина в Тел Авив, известен повече като Абу Кабир. Леа Шалев и Биби Клецман тръгнаха обратно към участъка. Бен Рои се задържа още двайсетина минути, за да претърси багажа на жената, след което също си тръгна, оставяйки криминалистите да продължат с търсенето на отпечатъци из параклиса — задача, която най-вероятно щеше да им отнеме целия ден.

— Искате ли да ви пратя няколко бири? — попита той на излизане.

— За бога, човече, това е местопрестъпление!

Бен Рои се усмихна. Криминалистите бяха прочути с две неща — маниакалното си внимание към детайлите и пълната липса на чувство за хумор.

— Блинци? — предложи той. — Фалафели?

— Разкарай се!

Бен Рои се изкиска, мина през катедралата и излезе в галерията, където си взе пистолета и го прибра в кобура. Дъждът беше спрял и небето започваше да се разчиства.

Тук-там през облаците се виждаха сини жилки, подобни на пукнатини в ледовете на Арктика. Загледа се нагоре, вдишвайки свежия въздух. После погледна часовника си и се върна до остъкленото помещение при входа. Тримата мъже с каскетите още бяха скупчени пред монитора. Нава Шварц все така стоеше зад тях. Бен Рои пъхна глава през вратата.

— Как върви?

— Още преглеждаме — отвърна Шварц. — Имат над трийсет камери, така че ще ни отнеме още поне два часа.

Бен Рои влезе и погледна екрана. Десетина прозореца показваха различни части от комплекса — дворове, алеи, врати, стълбища, тунели — град в града, свят в света. На едната картина група млади мъже с черни раса вървяха по калдъръма на огромен площад. Изчезнаха от поглед, после се появиха в засводения проход пред портиерната. Бен Рои вдигна глава, докато минаваха покрай тях към портата, най-вероятно на път за семинарията надолу по улицата.

— Колко хора живеят тук? — попита той, след като групата отмина.

— В самия комплекс са триста или четиристотин — отвърна един от каскетите, едър мъж с набола брада и пожълтели от никотин пръсти. — Плюс още няколкостотин по съседните улици.

— И това единственият вход ли е?

Мъжът поклати глава.

— Има общо пет порти, макар че използваме само две. Онази там… — той махна на югозапад — … е за учениците. Отворена е между седем и четири. И тази тук.

— Която се затваря…?

— Точно в десет вечерта. След това никой не може да влезе или излезе до сутринта.

Бен Рои погледна тежката, обкована с желязо дървена врата, после отново се обърна към екрана. Един от униформените при входа на катедралата разговаряше със свещеник с черна роба и островърха качулка. Като че ли се разправяха, свещеникът дърпаше полицейската лента и жестикулираше. Свещеници, монаси, равини, имами — бяха им дошли до гуша. Това бе една от радостите да си полицай в най-свещения град на света.

— Катедралата също ли затваря в десет? — попита той.

— Обикновено е отворена само за службите. От шест и половина до седем и половина сутринта и от три без петнайсет до четири без петнайсет следобед.

— Обикновено?

— През последния месец по нареждане на Негово Преосвещенство архиепископ Петросян вратите остават отворени до девет и половина.

Бен Рои се намръщи.

— Защо?

Мъжът сви рамене.

— За да се даде повече време на молещите се.

Тонът му беше равен, без да показва одобрение или неодобрение към едикта на архиепископа.