Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Сигурен ли си, че не ти е писнало? — непрекъснато го питаше тя.

— Ни най-малко — непрекъснато лъжеше той.

И после най-неочаквано стана обед и той я караше покрай градските стени към детската градина в арабския квартал Силван, скупчен по склона южно от Стария град. Градината беше експериментална, опитваха се да интегрират израелски и палестински хлапета, като им създаваха условия да играят заедно. Преди четири години в нея имаше общо трийсет деца. Сега броят им бе паднал на десетина, което говореше доста красноречиво за хода на мирния процес.

— Какво става със заселниците? — попита той, докато излизаха от „Маале Ха Шалом“ към стръмния склон на уади Хилва.

— Какво може да става? Същата гадост както обикновено.

Група заселници — ултраортодоксални, финансирани от американци — бяха купили къщата до детската градина и постоянно им създаваха неприятности.

— Завчера един от тях метна плик с пикня на детската площадка. Едва не улучи едно дете. Еврейско дете! — Сара поклати отвратено глава. — Макар че си беше заслужено. Миналата седмица група шебаб взриви микробуса ни.

Всичко това беше ново за Бен Рои. Толкова бе погълнат от работата си, че дори не я беше попитал за нейната.

— Поне предлагате на смахнатите нещо, около което да се обединят — непохватно се пошегува той. В отговор не получи дори усмивка.

— Честно казано, не мисля, че ще издържим още дълго. Навремето изглеждаше, че ще се получи, но както са тръгнали нещата напоследък… — Сара разтърка слепоочията си. — Казвам ти, Ариех, лудите превземат лудницата. Вече са я превзели. И от двете страни. Понякога се питам дали това е страната, в която искам да израсне детето ми.

Бен Рои намали и хвана ръката й.

— Нашето дете ще има най-хубавия дом на света, Сара. Най-щастливият и най-безопасен дом. Обещавам ти. С цялото си сърце.

Тя го погледна, после стисна ръката му, наведе се към него и го целуна по бузата.

— Обичам те, Ариех. Подлудяваш ме, но те обичам. А сега давай, не искам да закъснявам.

Той разроши косата й и продължиха към градината — вехта бетонна сграда с решетки на прозорците и стоманен портал, изрисуван с графити. Помогна й да слезе и отидоха до входа, без да обръщат внимание на съседната сграда с гигантското синьо-бяло израелско знаме, което се развяваше на покрива. Сара натисна звънеца, обърна се и хвана ръцете му. Две арабски хлапета минаха покрай тях, яхнали измъчено магаре; от минарето по-надолу зазвуча усилен от високоговорители глас, призоваващ правоверните на обедна молитва.

— Благодаря за чудесната сутрин — каза тя, повдигна се на пръсти и го целуна по носа.

— Аз ти благодаря.

— Трябва да го направим отново.

— Определено.

— Препечените филийки бяха възхитителни.

— Да ти го начукам.

Разсмяха се и стиснаха ръце. Той искаше да каже още нещо, нещо по-съкровено — колко е специална, колко много означава за него, как повече от всичко на света иска бъдещето им да бъде общо. Преди да успее да го направи, порталът се отвори. Сара завъртя очи — може би и тя мислеше същото.

— Обади ми се — каза тя.

— Разбира се.

Тя стисна ръцете му за последно, опря нежно корем в неговия, прошепна „Чао, татко“ и влезе в двора. Бързо махване с ръка и порталът се затвори. Бен Рои впери поглед в него, като си мислеше колко по-лесен би бил животът, ако имаше нормална работа, която не го задръства непрекъснато със смърт, насилие и мъка. Поклати глава, извади мобилния си, включи го и тръгна към колата. Няколко сигнала му съобщиха за пропуснати обаждания и съобщения. Много пропуснати обаждания и съобщения. Много повече от обичайното. Той се намръщи, влезе в гласовата си поща и заслуша, облегнат на колата си.

Сара вървеше през площадката за игра с колегата си Дебора и й разказваше каква чудесна сутрин е изкарала и как има някакъв шанс с Бен Рои да направят още един опит. Тъкмо стигна до основната сграда, когато оттатък стената познат глас изрева:

— Ох, не, не, не, проклет глупак! Какво правиш?

Усмивката й помръкна.

— Е, поне беше хубаво — въздъхна тя.

Бен Рои караше като побъркан, натиснал газта до дупка — с включена сирена и светлини на покрива на тойотата. Стигна до Кишле за пет минути. „Омар Ибн ал Хатаб“ беше задръстена — няколкостотин арменци скандираха крещяха, сипеха обиди към редицата униформени, изпратени да не ги допускат до участъка. И всичко това под зоркото внимание на тълпа журналисти, фотографи и телевизионни екипи. Както и можеше да се очаква, защото архиепископ Армен Петросян току-що бе арестуван по подозрение в убийството на Ривка Клайнберг.