Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Той метна бадемите в устата си.

— В действителност е неизвестна величина. Всъщност това се отнася за всички. Има много спекулации и слухове, но когато се стигне до факти за семейство Барън… Колкото и да са потайни в бизнеса си, това е нищо в сравнение с личния им живот. Почти никой не знаел, че има син, докато не цъфнал в борда на компанията преди десет години. Учил под фалшиво име, стоял настрана от прожекторите — толкова много пари не купуват само влияние, а и възможност за личен живот.

Грабна още бадеми, отметна глава и ги изсипа в устата си, след което задъвка енергично.

— Често идва в Израел, ако това ще ти е от полза.

Бен Рои наклони глава.

— По работа ли?

— Ако наричаш смъркането на кокаин и чукането на проститутки работа. Държи огромен апартамент в Парк Хайтс. Вдигали се страшни купони, ако може да се вярва на слуховете.

Бен Рои се замисли дали все пак не съществува някаква връзка между „Барън“ и секстрафика. Генадий Кременко осигурява проститутки за наследника на империята; Ривка Клайнберг научава и заплашва да го разобличи; Барън-младши идва в Йерусалим, проследява Клайнберг до катедралата, изправя се пред нея, губи самообладание… Отново сценарий, който отговаря на някои части от случая, но не и на други. Както и да местеше нещата, все не успяваше да ги нагласи идеално.

— Има една малка загадка, която вероятно ще те заинтересува — каза Тират, вдигна ръка и изтри устата си с ръкав.

Само това ми липсваше, помисли си Бен Рои.

— Слушам те.

— Свързана е с автомобилната катастрофа, в която загинала жената на Натаниел Барън.

— Какво за нея?

— Заключението на съдебния лекар било, че смъртта е следствие на злополука. Трагичен инцидент.

— И какво?

— Много въпроси останали без отговор.

— Например?

Тират се облегна назад и засмука цигарата си.

— Например защо наскоро минала през сервиз кола, движеща се по широк път посред бял ден, внезапно завива без видими причини и се блъска челно в телеграфен стълб.

Допуши цигарата и метна фаса в канавката.

— Мисля, че е твой ред да черпиш.

Кайро

Чад Пъркс влезе в наетия от компанията апартамент в Гезира, прекоси дневната и излезе на балкона. Облегна се на парапета, загледа се към Нил и се изпърдя мощно. „Да си го начукам, животът е сладък“ — помисли си той. Казваше си го поне десетина пъти на ден.

Постът регионален директор на „Барън“ за Северна Африка вероятно предполагаше повече работа от онази, която вършеше в действителност. Всички тежки преговори около сделката се водеха директно от Хюстън. Неговата роля бе по-скоро представителна. Като шеф на офиса в Кайро, той се срещаше с големите клечки в Египет водеше ги на скъпи вечери като днешната в „Джъстин“, плащаше на хората, на които трябваше да се плати, и летеше всеки месец до Луксор, за да проверява как върви строежът на новия музей, до чието откриване оставаха по-малко от две седмици. В общи линии, беше лицето на „Барън“ на място. А също очите и ушите на компанията. Покрай големите надежди, възлагани на газовото находище в Сахара, „Барън“ полагаше всички усилия да угоди на политическите настроения в страната (особено след като на Мубарак му духнаха под опашката) и Чад Пъркс беше идеалният човек за целта. Харесваше му да си мисли, че ако и когато получеха концесията, ролята му ще бъде точно толкова важна, колкото на онези, които реално договаряха подробностите по контракта. Факт, отразен в подмокрящия бонус за добро представяне, който щеше да получи след окончателното подписване на сделката.

Повече от щедра заплата, чудесно тлъсто пенсионно осигуряване, луксозен апартамент на брега на Нил, внушително звучаща, макар и леко раздута титла — да, помисли си Чад, животът определено бе сладък.

Или поне беше, докато някой не приближи зад него, преметна корда през врата му, дръпна го рязко от парапета и го събори на пода.

Чад Пъркс имаше много достойни за възхищение качества, но храбростта не беше сред тях. Известно време рита и се съпротивлява, по-скоро инстинктивно, отколкото от вродено желание да се бори срещу нападателя, след което се отпусна. За миг видя размазано „Рамзес Хилтън“ от другата страна на реката и долови смътен, мускусен аромат на дезодорант — човек забелязва шантави неща, когато го душат. После внезапно се озова забил лице в килима на дневната, а кордата вече я нямаше. Сви се на кълбо, като кашляше, давеше се и отчаяно се опитваше да сглоби на арабски израза „Моля ви, не ме наранявайте“. Подобно на храбростта, езиците не бяха силната му страна.