Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Действаха добре заедно, бяха добър и сплотен екип. Хакерът Фаз събираше вътрешна информация, Тамар поемаше логистиката, а Гиди осигуряваше оръжията.

А тя? Тя беше мозъкът на групата. Всеки колектив трябва да има лидер и тя определено бе такъв.

Именно тя избираше мисиите, именно тя планираше всичко до последния детайл, именно тя осъзна в самото начало, че мисиите сами по себе си няма да бъдат достатъчни. За всяка ударена цел имаше други хиляда, които заслужаваха да бъдат ударени, а им се разминаваше. Обхватът им беше твърде малък. Капка в океана. Защото в крайна сметка не ставаше въпрос за насилие заради самото насилие. А за вълните, които пораждаше то, за по-широките последствия от него. Първоначално другите бяха скептично настроени, но тя бе защитила идеята си, настояваше, че „Немезида“ вече има облик и последователи, че в съюз с тях могат наистина да започнат да променят нещата. Наложи се известно убеждаване, но накрая излезе победител.

Снимаха се как провеждат бомбена атака над офис в Тел Авив и използваха материала като визитка. Изпратиха го на защитената поща на сайта и предложиха обединяване на силите. В продължение на месец не получиха отговор. И една вечер, докато с Фаз седяха пред компютъра, екранът внезапно почерня. Преди Фаз да разбере какво става, в центъра му се появи малка точка. Тя бавно се разшири и оформи буквите: „ПРЕДЛОЖЕНИЕТО Е ПРИЕТО. ЩЕ СЕ БОРИМ ЗАЕДНО“.

Връзката беше направена. Съвсем лесно.

Така и не разбра кои всъщност са „Немезида“. Двама компютърджии в някоя полутъмна стая неизвестно къде? Сложна мрежа, обхващаща целия свят? Никой не знаеше, макар да подозираше, че които и да бяха, са ги наблюдавали от доста време. Още откакто се свърза с движението, имаше чувството, че я наблюдават. И от време на време това усещане се връщаше дори тук, насред пустинята. Опитваше се да не обръща внимание. Беше вътре и нищо друго нямаше значение. Служеше на каузата с всичките си сили и способности. Наказваше онези, които трябваше да бъдат наказани. Насилваше насилниците.

Само в един аспект сферите им на действие бяха ясно разграничени. „Барън Корпорейшън“ бе нейна. Беше настоявала за това от самото начало. „Немезида“ да не закачат „Барън“. Ако се стигнеше до изпържване на компанията, тя щеше да го направи. Защото в крайна сметка именно заради нея се занимаваше с всичко това. Тя бе единствената причина. Именно кибератаките срещу „Барън“ бяха насочили вниманието й към „Немезида в действие“. Именно „Барън“ не излизаше от мислите й ден и нощ, особено след станалото в катедралата. Всичко се коренеше в „Барън“, всички пътища водеха натам. „Барън“ бе нейният върховен мотив. Винаги е била и винаги щеше да бъде.

— Мамка му!

Наби спирачките. Джипът подскочи и поднесе по нагорещения асфалт. Така се беше унесла в мисли, че бе пропуснала дупката в оградата. Изруга, обърна и се върна назад. На километър на север по шосе 10 спря отново, отби от пътя и продължи през чакъла към бодливата тел, която бележеше границата. От тази страна беше Израел и Негев. От другата — Египет и Синай. Правителството в момента изграждаше по-трудна за преодоляване бариера, за да попречи на трафикантите на наркотици и хора — двеста и петдесет километра наблюдателни постове и сигнални заграждения, простиращи се от Газа до Ейлат. Тепърва обаче започваха да работят по участъците в средата и засега човек можеше да се промъкне без много неприятности. Обикновено вземаше и други със себе си, но на тази мисия беше сама. Когато ставаше въпрос за „Барън“, често действаше соло.

Излезе и огледа пейзажа. Със същия успех можеше да се намира и на Марс — не се виждаше никаква следа от човешко присъствие. От какъвто и да било живот. Изчака минута, после отиде при оградата и отмести бодливата тел на мястото, където я бяха прерязали.

Прекара джипа през отвора, сложи египетските номера, върна бодливата тел на мястото й и натисна газта. До Кайро имаше близо четиристотин километра, а тя искаше да стигне дотам и да се върне преди зазоряване.

Тел Авив

— Мислиш ли, че „Барън Корпорейшън“ са замесени в секс трафика?

Натан Тират едва не изплю бирата.

— Това някаква шега ли беше?

Изражението на Бен Рои предполагаше, че и самият той не е сигурен.

— Знам, че изглежда малко вероятно…

— Не малко вероятно, а абсолютно сюрреалистично, мамка му.

Тират се залюля в стола си с бутилка в ръка.

— Стига, Ариех. Това е компания с… колко, някъде между четирийсет и петдесет милиарда оборот. Прави десет милиарда печалба според песимистичните преценки. По-вероятно към двайсет. И ти си мислиш, че заработват странично с нелегална проституция? Сериозно ли ми говориш? Как ги виждаш подобни неща?