Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Какво се чува около теб? — попита Халифа.

Бен Рои обясни.

— Харесва ми — каза египтянинът. — Хора, танцуващи по улицата. В Египет няма подобни неща, ако не се броят зикрите. И революциите. Винаги танцуваме по време на революции.

— Аз пък мразя да танцувам — каза Бен Рои. — Сигурно и слон ще се представи по-добре от мен на дансинга.

Халифа се изкиска. Кратко, но все пак се изкиска.

— Зейнаб преди танцуваше непрекъснато — каза той след поредната пауза. — В стария ни апартамент. Връщах се от участъка и я заварвах пуснала касета на Амр Диаб до дупка и подскачаща из целия апартамент. Много обичаше да танцува. Уви, вече не.

Бен Рои отново се опита да измисли нещо утешително, което да не звучи сладникаво. Сара щеше да знае какво да каже. Имаше инстинктивен усет към подобни неща, винаги й идваха подходящите думи. Това бе дар, от който Бен Рои беше лишен. Накрая реши, че все пак трябва да каже нещо, и изтърси: „Някой ден пак ще затанцува“. Още докато го казваше, си даде сметка колко идиотски звучи, все едно е заглавие на някаква музикална боза. По-добре да си беше държал устата затворена.

— Ишалла — отговори Халифа.

Останаха на линия още малко. Бен Рои се мръщеше на танцуващите и се опитваше да измисли как да покаже на Халифа колко го е грижа за него. Едва след като затвориха и той тръгна покрай градската марина, загледан в яхтите и катерите, чувствайки се като най-безполезния приятел на света, внезапно го озари идея. Изчака да се поуталожи, да я поогледа, после се обади на Сара и я попита какво мисли.

— Идеята е прекрасна — каза тя. — Но ако е момиче?

Нямаше отговор на това. И му се струваше, че не му е нужен. Дълбоко в себе си знаеше, че ще е момче. Просто го знаеше.

Израел, пустинята Негев

Беше чела всички форуми и догадки, завързаните теории за това кои всъщност са те и как точно са свързани с „Немезида“. Пълни глупости, разбира се. В „Немезида“ нямаше вътрешна борба за власт, нямаше разцепление, нямаше и никакви провокатори, внедрени от шпиони или ловки корпорации. Простата истина бе, че тя беше пуснала съобщение на сайта на „Немезида“ с призив за по-радикални действия и хората зад сайта се бяха свързали с нея и й бяха казали да действа. След кратка и бурна кореспонденция се роди военното крило на „Немезида в действие“. Дори сега се изненадваше колко просто бе всичко.

Естествено не беше само това. Не им беше пуснала имейла си просто така — събудила се една сутрин и си помислила „Хайде да преебем системата“. Имаше сериозна подготвителна работа. Години подготвителна работа. Първо в Щатите, след като избяга, докато се движеше от една протестираща група към друга — антикапиталисти, антиглобалисти, комунисти, анархисти, радикални еколози — маршируваше, скандираше, развяваше знамена и се бунтуваше, като по този начин погребваше миналото си и създаваше новата си самоличност.

И по-късно, в Израел, където избяга след катастрофата и където гневът й бе стигнал до съвсем ново ниво. Срамът й също, макар да знаеше, че няма от какво да се срамува. Не си го беше търсила. И не беше станало по нейна вина.

В Израел се свърза с Тамар (запознаха се в полицейския микробус, в който бяха прибрани след ареста при една демонстрация), а чрез нея и с Гиди и Фаз. Общата идеология си каза думата, но най-сплотяващи се оказаха характерите им, фактът, че всички бяха водени от един висш мотив, далеч по-личен от желанието просто да пъхнат пръчка в месомелачката на капиталистите. Фаз, със смесен израелско-арабски произход, който през целия си живот се беше борил срещу дискриминацията и лишаването от избирателни права; войникът Гиди, който бе очернен, защото беше вдигнал шум около жестокостите на армията в Газа; Тамар, дъщерята на ултра ортодоксални харедими, които бяха посрамени и отхвърлени от своите заради сексуалната й ориентация. Всеки проектираше по нещо от себе си върху по-широкото платно на глобалната несправедливост. Всеки от тях си имаше своите тайни бесове. Всеки търсеше начин да ги прогони.

И най-важното, всеки беше стигнал до заключението, че традиционният начин на протест, шествията, демонстрациите, седящите стачки и петициите, са абсолютна загуба на време. Това беше война, а войните в крайна сметка можеха да се спечелят единствено с насилие.

Затова започнаха да работят заедно. Отначало дребни операции — нахлуване в нечий офис, някой и друг палеж. След това дойде ред на по-сложните мисии. Саботаж на нефтопровод в Нигерия; бомбен атентат срещу завод за амуниции във Франция; отвличане и фиктивна екзекуция на водещ американски спекулант на храни, чиято търговия бе донесла милиони на инвеститорската му банка на Уолстрийт, като в същото време обричаше милиони човешки същества на гладна смърт в Африка и Индия. Започнаха да пренасят борбата на територията на врага.