Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Махата — преведе Дюфресне.

— Какво означава това?

— Честно казано, не знам. Единственият лабиринт, за който съм чувала, е в пирамидалния комплекс на Аменемхет, но той е в Хавара във Фаюм. Пък и е открит от Питри през осемдесетте години на деветнайсети век.

Отново прегледа писмото и му го върна.

— Това ли е всичко? — попита Халифа, докато прибираше листа в папката. — Нищо друго ли не помните?

— Боя се, че не.

— Значи нямате представа за какво са разговаряли? И за кого е ставало дума?

— Съжалявам, Юсуф. Чух само част от разговора. Може да са говорили за Питри и Хавара, а Хауърд да е объркал пустините и вместо Западна да е казал Източна. Може аз да съм объркала пустините. В края на краищата това беше преди осемдесет години. Паметта понякога си прави шеги с нас. Просто ми направи впечатление сходният тон. И споменаването на Източната пустиня…

Тя сви извинително рамене. Халифа се наведе и прибра папката в плика. За момент си беше помислил, че ще му разкаже нещо важно, а тя като че ли само беше забулила въпроса още повече. Самюел Пинскър твърдял, че е открил нещо, дълго „цели километри“, може би някъде в пустинята. Някой друг, който може да е бил, а може и да не е бил Пинскър, твърдял, че е намерил лабиринт, каквото и да означава това, вероятно някъде в Източната пустиня. Възможно беше двете твърдения да се отнасят за съвсем различни неща и да нямат нищо общо със случая, по който работеше Бен Рои. Цялата история приличаше на игра на табла върху кравешки лайна, както обичаше да се изразява началник Хасани.

Объркването му явно пролича, защото Дюфресне се пресегна и стисна ръката му.

— Има един човек, с когото можеш да поговориш — каза му тя.

Той я погледна.

— Англичанин. Дигби Гърлинг. Смешен тип, топчест, прилича на балон. Преди няколко години… всъщност доста преди години, написа книга за основните играчи при разкопките на гробницата на Тутанкамон. Сигурна съм, че е споменал и Пинскър. Възможно е да знае нещо повече.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Живее в Англия, в Бъркбек, ако не се лъжа, но по това време на годината сигурно ще го откриеш като лектор на някой от туристическите кораби по Нил.

Халифа си погледна часовника. Беше по-късно, отколкото си мислеше.

— Трябва да тръгвам. Не искам да… нали знаете… Зейнаб.

Тя отново стисна ръката му.

— Разбирам, Юсуф. Съжалявам, че не можах да ти помогна повече.

— Напротив, много ми помогнахте.

— Е, поне те спасих от пълно обезводняване — усмихна се тя и потупа термоса. — Да те хвърля ли до Дра Абу ел Нага?

Тя кимна към мотора. Халифа отклони предложението, тъй като не искаше да й създава неудобства, но тя настоя — така и така трябвало да слезе дотам, за да вземе някои неща. Това беше лъжа, разбира се, но перспективата да трамбова обратно през Долината в убийствената следобедна жега го убеди да преглътне гордостта си и да приеме.

— Благодаря — каза той.

— Аз ти благодаря. Напоследък не ми се случва често да возя красив млад мъж на мотора си.

Тя върна термоса в гробницата и заключи вратата. Понесоха се по клисурата и по асфалтовия път, който се виеше през хълмовете от Долината на царете до зелената равнина долу. Вместо да го остави в Дра Абу ел Нага, тя продължи чак до реката, въпреки вялите протести на Халифа. Хубаво беше да усети отново вятъра в лицето си.

Сбогуваха се на кея при Гезира. Той плати петдесет пиастри, качи се на ферибота и пое към източния бряг, като през цялото време си мислеше за Самюел Пинскър, за престъплението, което беше извършил, за самотната му смърт и за загадъчния обект или място, което бе открил според собствените му твърдения. И чак когато фериботът спря на другия бряг, той слезе с тълпата пътници и пое нагоре по стълбите към Корниш, Халифа внезапно се вцепени и замръзна на място.

За първи път от девет месеца беше на вода и не си помисли за сина си Али. Обърна се към реката, шокиран, без да знае дали да чувства облекчение от моментното разсейване от тъгата, или да се ужаси, че мислите за момчето започват да избледняват.

Израел, Тел Авив

След като остави Зиски в центъра на Тел Авив, Бен Рои се обади на приятеля си Натан Тират да го покани да се видят на питие. Основната му цел беше да използва знанията му за „Барън Корпорейшън“. Тират гонеше срокове — някаква завладяваща история за черна дупка в голям пенсионен фонд, — но каза, че ще приключи след час, стига Бен Рои да е готов да го изчака. Бен Рои нямаше бърза работа в Йерусалим, така че се съгласи и се разбраха да пият по бира в един бар на „Дизенгоф“.