Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Тя отново сведе глава и се замисли.

— Май спомена, че Пинскър бил изключително добър инженер, свършил чудесна работа по укрепването на паметниците тук и на източния бряг. А, имал също така навика да изчезва в пустинята за цели седмици.

Халифа тъкмо се беше навел да угаси цигарата си в бетонния под на навеса. Спря и вдигна глава. Хазяйката на Пинскър в Ком Лола беше казала същото пред полицията след изчезването на англичанина, макар да не се споменаваше за пустиня.

— Приятелят ви каза ли в коя точно пустиня? — попита той, докато се изправяше.

— Източната, ако не се лъжа. Да, точно така. Източната пустиня.

— Знаете ли какво е правил Пинскър там?

Тя поклати глава. Умът на Халифа работеше, зъбните колелпа се въртяха. В нощта на убийството Самюел Пинскър се връща от поредното си загадъчно пътуване в нищото. Напива се, изнасилва момиче, после отива при дома на Хауърд Картър и се хвали, че е намерил нещо, дълго „цели километри“. Сценарият го водеше някъде, усещаше го, макар че дали това „някъде“ имаше нещо общо със случая на Бен Рои беше съвсем отделен въпрос. Историята определено беше интригуваща.

— Да сте чували Самюел Пинскър да е откривал нещо? — попита той.

— В какъв смисъл?

— Не знам, може би гробница или…

Опита се да измисли нещо друго, което би могло да бъде дълго „цели километри“. Откритие, с което Пинскър би искал да се похвали. Не успя да се сети. Дори гробницата като че ли не отговаряше на описанието.

— Нещо голямо — неубедително завърши той.

Дюфресне го изгледа въпросително. Не разбираше накъде бие. За да обясни, Халифа отвори папката от 1931 г., извади писмото на Картър и й го даде. Тя го прочете и очите й се разшириха от изненада.

— Колко необичайно — промълви Дюфресне. — Почти чувам гласа на Хауърд. „Пълни дивотии“. Винаги използваше тази фраза.

— Това говори ли ви нещо? Онази част за…

Халифа се наведе и посочи съответните редове.

— Абсолютно нищо, опасявам се. В неведение съм точно толкова, колкото и ти. Истинска мистерия.

Тя понечи да върне писмото, но Дюфресне внезапно го дръпна и го прочете отново. Нещо в поведението й, в начина, по който очите й се стрелкаха, сякаш търсеха далечен спомен, намекваше, че изведнъж е открила някаква връзка.

— Не — промърмори тя. — Не може да бъде.

— Какво?

— Беше години по-късно. В напълно различен контекст. Макар че беше Хауърд. И езикът беше почти същият.

Сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Халифа. За момент той се запита дали възрастта най-накрая не е започнала да си казва думата и да замъглява мислите й. После тя го погледна и на Халифа му стана ясно, че умът й е бистър както винаги.

— Какво? — отново попита той.

— Не ми се иска да обърквам нещата. И почти със сигурност няма връзка, но…

Тя отново погледна писмото, после се облегна на единия от стълбовете на навеса.

— Става въпрос за нещо, което дочух. Около осем години след изчезването на Пинскър. Тогава останах поразена, а сега се сетих, когато прочетох „Открих го, Картър“. Както казах, вероятно става дума за съвсем друго нещо, но…

Тя млъкна и поклати глава.

— Искате ли да ми разкажете?

— Разбира се. Това всъщност е едно от малкото неща от онова време, които си спомням съвсем ясно. Може би защото тогава видяхме за последен път Хауърд жив.

Замълча за няколко секунди, докато подреждаше мислите си.

— Беше три или четири месеца преди да умре. Което означава някъде в края на трийсет и осма или началото на трийсет и девета. По онова време вече се беше върнал в Лондон, но прекарваше зимата в Луксор и често идваше да вечеря при нас. Винаги ме пращаха горе, но като повечето хлапета се промъквах на площадката и се опитвах да подслушвам какво си говорят възрастните. Не мога да си спомня кой точно присъстваше на вечерята — баща ми и Хауърд със сигурност, може би Хърби Уинлок и Уолт Хаузър…

Млъкна замислено, после махна с ръка.

— Няма значение. Важното е, че се беше разразила сериозна дискусия и Хауърд започна да вика. Открай време беше раздразнителен и това се влоши към края, покрай болестта на Ходжкин. Нямам представа за какво точно спореха, но си спомням, че Хауърд здравата се беше развикал. „Той не е намерил нищо. Цялата история е пълна дивотия. Мит. Можеш да разкопаеш цялата проклета Източна пустиня и нищо няма да намериш поради простата причина, че Лабиринтът никога не е съществувал.“

Халифа се намръщи.

— Лабиринт?

Думата му беше непозната.