Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Пазете се — каза Кременко, вдигна месестата си, окичена с пръстени ръка и раздвижи пръсти са сбогом. — И да се обаждате.

Бен Рои се помъчи да каже нещо ехидно, за да напусне с достойнство, но не успя да измисли нищо. Кимна на Зиски и тръгнаха към вратата. Надзирателят се дръпна, за да им стори път, но точно тогава Зиски неочаквано се обърна назад.

— Генадий, каква работа по-точно вършехте за „Барън Корпорейшън“?

Беше изстрел в тъмното, подобно на въпроса за Восги. Този път обаче Зиски свари Кременко неподготвен. Разширените очи на сводника и лекото стягане на устните показаха, че въпросът е успял да пробие защитата му и е докоснал нерв. Той обаче дойде на себе си почти незабавно.

— О, Барън? Харесвам я — изкиска се той. — Толкова е хубава. Ако бях сводник, какъвто, разбира се, не съм, сигурно щеше да ми свърши доста добра работа.

Ухили се на Зиски, вдигна ръка, облиза върха на палеца си и потърка с него татуираната вагина. Това беше само перчене. Докато вървяха обратно през затвора, Бен Рои прегърна Зиски през рамото.

— Добро момче.

Египет

Следобедът бе в разгара си, когато Халифа се върна в Луксор. В тази част на града повечето хора бяха принудени да се скрият от жегата и улиците бяха неестествено тихи и пусти. Група старци играеха сига до пресъхналия фонтан на обръщалото пред гарата, увили главите си с шалове, за да ги предпазят от слънцето. Покрита двуколка обикаляше Шария ал Махата с надеждата да намери клиент. Иначе беше пълно мъртвило. Халифа си купи кутийка „Изи Музу“ с аромат на манго, седна на стълбите на участъка и се обади по телефона. Първо у дома, за да провери как е Зейнаб — беше изкарала по-тежка нощ от обичайното и в момента спеше, наглеждана от Бата. После звънна на Мохамед Сария. Началник Хасани излязъл на пътеката на войната и оврещял всичко живо заради някакви анонимни листовки в града, обвиняващи полицията в некомпетентност и корупция. Никой не беше забелязал отсъствието на Халифа, нито го беше търсил. Явно Садек не беше изпълнил заплахата си да се обади на Хасани. Засега.

— Мохамед, ще те помоля за услуга — каза той. — Ако имаш свободно време, би ли проверил едно семейство от Стара Курна? Ел Бадри. Ако някои от тях са още живи, сигурно са преместени в Ел Тариф след разрушаването на селото.

— Нещо конкретно ли търсиш? — попита Сария.

— Историята е доста стара, но е имало трима братя и една сестра. Един от братята се казвал Мохамед, сестрата била Иман. Всички са отдавна мъртви, но ми е интересно дали имат живи роднини. Не е спешно. Когато ти се отвори свободно време.

Сария каза, че ще се заеме, и Халифа затвори. Остана на стълбите, като отпиваше от сока и гледаше как един туристически автобус обръща пред гарата. Пътниците вътре бяха пребледнели и отегчени. Накрая пресуши кутийката, метна я в кошчето и пое към западния бряг и Долината на царете. Щом някаква анонимна листовка беше успяла да отклони вниманието на всички, нищо не му пречеше да се възползва от това.

„Долината на царете“ е подвеждащо име. Древният некропол нито е запазен единствено за владетелите (тук били погребвани също царици, принцове, принцеси, благородници и царски любимци), нито е една–единствена долина. Тя обхваща две разклоняващи се уади — по-добре познатата Източна долина, където се намират всички по-важни царски гробници, в това число и тази на Тутанкамон, и по-широката Западна долина, или Долината на павианите, много по-пуст и рядко посещаван гробен коридор, който се отделя от известния си съсед недалеч от входа и се вие навътре сред хълмовете.

След като прекоси реката, Халифа се качи на стоп до паркинга за автобуси на мястото, където двете долини се разделяха. Загледа се за момент към огромната ограда, издигната край пътя, по която имаше реклами на новия музей в Източната долина. „Барън Корпорейшън, с почит към миналото и с поглед към бъдещето на Египет“ — гласеше надписът. Халифа хвърли фаса си и пое по западното разклонение на некропола.

За разлика от съседната долина, където имаше безкраен наплив на туристи, тази беше пуста и безжизнена, суров път от ослепително бял варовик, притиснат между отвесни стени и обгърнат в гъстата, задушаваща тишина на пустинята. Недалеч от входа на долината имаше барака за пазача, а малко по-нататък се виждаше по-солидна постройка с купол, служила навремето за дом на египтолога Джон Роумър. Като се изключи това и две ръждясали метални табели, посочващи гробниците на Аменхотеп III и Ехнатон, нямаше нищо друго. Само камъни, прах и тук-там по някоя драсканица по отвесните стени. Ако древните египтяни вървяха сега заедно с Халифа, едва ли щяха да забележат особена промяна в долината за всички тези хилядолетия.