Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Я, колко уютно било тук — изкиска се той. Говореше със силен източноевропейски акцент. — Винаги се радвам да се срещна с нашите храбри момчета в сини униформи. Особено ако са толкова хубави.

Ухили се на Зиски, но той изобщо не реагира.

— Бих ви прегърнал и двамата, но за съжаление…

Вдигна ръцете си, които бяха закопчани.

— Не мисля, че има нужда от белезници — обади се адвокатката.

Надзирателят погледна към Бен Рои и той кимна. Белезниците бяха свалени.

— Не мога да ги виня — разсмя се Кременко, като разтриваше китките си. — Достатъчно е само да ме погледнете, за да разберете, че съм обучен убиец. Преди две години видях сметката на цял танков полк с едно изпърдяване.

Изпърпори с устни и се изкикоти.

— Мисля, че е по-добре да започваме — превзето заяви адвокатката.

Надзирателят посочи бутон на стената, с който да го извикат при нужда, след което ги остави и заключи вратата. Кременко тръгна небрежно към масата и се настани до адвокатката си.

— Да позвъня за шампанско? — попита той, кимна към бутона и отново се изкикоти.

Без да обръща внимание на думите му, адвокатката си погледна часовника, наведе се напред, включи диктофона и го плъзна по масата, за да бъде на еднакво разстояние от Кременко и Бен Рои. Назова мястото, датата, часа и имената на присъстващите в стаята, облегна се и даде знак, че разговорът може да започне.

— Само за протокола бих искал да отбележа, че по-младият детектив има наистина прекрасна кожа — изкиска се Кременко.

Зиски се усмихна и невъзмутимо сложи крак върху крак. Бен Рои извади на масата папката и започна:

— Господин Кременко, неотдавна…

— Генадий, моля. Тук всички сме приятели.

— Неотдавна сте били посетен от журналистка на име Ривка Клайнберг.

— Нима?

— Да.

— Щом казвате. Напоследък паметта ми за нищо не става. Тукашният въздух май не ми понася. Някак притъпява мозъка.

Бен Рои стисна зъби. Очертаваше се труден един час.

— Ще се опитам да опресня паметта ви, Генадий. На трийсети март госпожа Клайнберг се е обадила с молба да ви посети. Молбата ви е била предадена и вие сте се съгласили.

— Без мое знание — намеси се адвокатката.

— Причината за свиждането е отбелязана като „лична“. Госпожа Клайнберг е посетила затвора на шести юни и се е срещнала на четири очи с вас в тази стая, между един и половина и два и пет следобед.

— Не съм я чукал, уверявам ви — изсумтя Кременко.

— Сега спомняте ли си?

— Странно, но внезапно се сетих. Голяма тлъста кучка с огромни… — Той оформи гърди с ръцете си. — Неприятна гледка. Сигурно съзнанието ми е блокирало спомена.

Адвокатката седеше до него безизразна като покерджия.

— Е, след като го разблокирахме — каза Бен Рои, — ще ми кажете ли какво е правила госпожа Клайнберг тук?

Кременко сви рамене.

— Останах с впечатлението, че е самотна. Сам разбирате — тлъста, не става за чукане, годинките се трупат. Мисля, че искаше малко компания. Видяла лицето ми във вестника, помислила си, че съм свестен тип, решила да си побъбри с мен.

Бен Рои реши да поиграе по свирката му.

— И за какво точно си побъбрихте?

Кременко скръсти ръце на гърдите си, облегна се и се загледа замислено в тавана.

— Момент да помисля. Времето определено си го биваше — беше много горещо за сезона, не мислите ли — и май си спомням, че имаше някаква политическа дискусия — общински избори, ха мацав , дали Ципи Ливни ще си даде задника…

До него адвокатката се стегна и се изчерви. Кременко забеляза смущението й и се ухили.

— Майтапя се. Не разговаряхме за това.

— А стига бе — промърмори Бен Рои.

Кременко бръкна под ръкава на футболната си фланелка и извади пакет „Марлборо“. Измъкна цигара със зъби, взе пъхнатата в кутията запалка, опря лакти на масата и запали.

— Добре, стига с този цирк, да говорим сериозно — каза той и издиша дима към Зиски, който го пропъди с длан. — Жената казва, че иска да говори с мен. Нямам си представа коя е, но си викам защо пък не. Човек се отегчава на подобно място, всяко развлечение е добре дошло. Кой знае, може пък да е хубава, да даде материал за една чекия. Естествено, не даде. Приличаше на шибан самосвал. Много се разочаровах.

Издиша отново облак дим и принуди Зиски да отмести стола си няколко сантиметра назад.

— Извинявай, миличък.

— И за какво искаше да говори с вас госпожа Клайнберг? — попита отново Бен Рои.

— За това-онова.

— И по-точно?

— За бизнеса ми, за момичетата…