Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Садек изсумтя нетърпеливо.

— Доколкото си спомням, всичко открито беше заровено с Пинскър в Кайро. Не беше много. Само дрехите му и онази негова маска.

— Никакви документи? Писма?

Пръстите на домакина забарабаниха по дървените скарабеи на облегалките.

— Няма документи — рязко отвърна той. — А сега, ако обичате…

— А вещите му от трийсет и първа година? Имате ли представа какво е станало с тях?

Пръстите на Садек престанаха да барабанят и се свиха около краищата на облегалките.

— Нямам абсолютно никаква представа. И в Нил може да са ги изхвърлили. Оттогава са минали осемдесет години и не е важно.

— Още чай? — разнесе се гласът на жена му от кухнята.

— Няма да е необходимо — извика й в отговор Садек. — Приключваме. Нали?

Беше твърдение, а не въпрос. Край на гратиса. Халифа кимна, благодари на стареца за отделеното време, прибра папките в торбата и стана. Садек го изпрати в коридора.

— Вземате много насериозно личните си интереси, инспекторе — каза той, когато спряха при вратата. — Нямам нищо против полицаите да проявяват инициатива, но тя трябва да се прилага целесъобразно. Може би трябва да поговоря с Хасани. Ще му кажа да ви натовари с някаква подходяща задача.

Отвори вратата и Халифа излезе на площадката. Беше прекрачил границата, усещаше го, не трябваше да рискува повече. Хора като Садек можеха да станат неприятни. Много неприятни.

— Един последен въпрос.

Садек го изгледа кръвнишки.

— В папката от трийсет и първа има писмо от Хауърд Картър, археолога. От него излиза, че в нощта на смъртта си Пинскър е казал на Картър, че е открил нещо. Някакъв обект или място, дълго „цели километри“. Това говори ли ви нещо?

Беше абсолютно сигурен, че старецът ще изгуби търпение. Оказа се, че греши. Садек най-неочаквано се пресегна и сложи ръка на рамото му.

— Чух за вашата трагедия, инспекторе. Моля, приемете искрените ми съболезнования. Надявам се семейството ви да е добре. И да остане добре.

Каза го така, че приличаше по-скоро на предупреждение.

— И да отговоря на въпроса ви, писмото на Картър не ми говори абсолютно нищо. А сега, ако нямате нищо против, трябва да обядвам. Лек път. Повече няма да се видим.

Той впи пръсти в рамото на Халифа, после кимна, отстъпи назад и затръшна вратата в лицето му. Отвътре се чу приглушен пукот — поредната муха се беше изпържила на електрическия убиец на насекоми.

Тел Авив, Израел

Бен Рои направи две бързи отбивки, преди да продължи за Абу Кабир.

Първата беше до приюта „Хофеш“ в Петах Тиква, за да остави играчките, които бе купил от детския магазин в Йерусалим. Не направи голямо представление, просто остави торбите на дежурния при портала и го помоли да се погрижи децата от приюта да ги получат. Човекът искаше да се обади на Мая Хилел, но Бен Рои каза, че бърза и си тръгна. Не искаше Хилел да си помисли, че се опитва да я впечатли. Или още по-лошо, че е от мекушавите.

Второто отклонение бе до центъра на Тел Авив, за да вземе Дов Зиски. Той беше в града за уикенда при някакви приятели и го беше попитал дали може да присъства на разговора. Бен Рои нямаше нищо против, макар че се зачуди защо му е на хлапето да си губи деня с боклуци като Кременко.

Зиски го чакаше пред хотел „Гранд Бийч“ на „Нордау“. Беше облегнат на една улична лампа, облечен с тесни джинси, тясна бяла тениска, сандали и слънчеви очила. Бен Рои спря до тротоара и отвори вратата.

— Да не би да ходиш в шул облечен така? — попита той, когато Зиски се качи на предната седалка, следван от дъх на афтършейв.

— Разбира се.

— Миришеш като момче под наем.

— Казват, че благовонията били угодни на носа Господен.

Зиски затръшна вратата и подаде на Бен Рои хартиена торбичка.

— Обяд.

Бен Рои подуши и се ухили.

— Казват също, че латке са угодни на носа шефски! Добро момче.

Извади една пирожка, захапа я и зави по „Ха Яркон“. Известно време пътуваха мълчаливо.

— Доста момчета под наем ли си душил? — попита Зиски.

Спогледаха се и избухнаха в смях.

Затворът „Абу Кабир“, известен също като „Яфа Хилтън“, се намираше в южния край на града, непосредствено до Националния център по съдебна медицина, където беше направена аутопсията на Ривка Клайнберг. Внушителната триетажна сграда с решетки на прозорците и голяма наблюдателна кула в единия ъгъл беше заобиколена от варосана стена с бодлива тел отгоре. Някоя чувствителна душа беше дала идеята да украси стената с теракотени скулптури в опит да й се придаде малко по-приветлив вид. За Бен Рои това си бе чиста загуба на време и пари. Затворът си е затвор, така че, ако не махнеш стената, решетките и вратите, няма как да го направиш по-весело място.