Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Погледна Садек, който кимна леко, за да покаже, че хронологията е вярна.

— Освен това казва, че не е забелязала шахтата, защото била покрита с клони.

Този път Садек не кимна, а само се загледа в Халифа. В ъгъла на устните му заигра едва доловима усмивка.

— Вие сте снели показанията й, нали? В деня на инцидента, след като я откарали с хеликоптер до болницата в Луксор.

— Доколкото помня, да.

— Знам, че е било отдавна, но помните ли в какво състояние беше? Имаше ли сътресение, беше ли объркана?

— Тя беше хауагая . Доколкото имам опит с тях, всичките са объркани.

Халифа се усмихна на шегата.

— Имам предвид…

— Много добре знам какво имате предвид. — Устните на Садек се извиха още мъничко, усмивката стана по-явна, сякаш четеше мислите на Халифа и това го забавляваше. — И не, жената изобщо не изглеждаше объркана. Тъкмо обратно, беше доста на себе си, като се има предвид, че преди малко бе паднала в шестметрова дупка и беше открила мъртвец на дъното й.

— Значи е била категорична за клоните, че са покривали шахтата?

— И още как. Абсолютно категорична.

— Именно това не разбирам. Щом клоните са били върху шахтата…

Не довърши. Садек вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Вече се усмихваше широко, макар очите му да бяха като от стомана — доста изнервяща комбинация, сякаш част от него се радваше на Халифа, а друга го предупреждаваше. От кухнята се чу пукот — поредната муха беше срещнала смъртта си.

— Казаха, че сте схватлив — след кратка пауза каза той.

— Моля?

— Хасани, Махфуз. И други, с които разговарях. Един от най-острите умове в полицията. Виждате неща, които другите не забелязват.

Остави чашата си и постави ръце върху облегалките на стола си. Пръстите му се извиха около дървените краища, оформени като скарабеи. Халифа забеляза, че ноктите на палците му са много по-дълги от тези на другите пръсти, сякаш си ги пускаше нарочно.

— А също и непокорен, доколкото разбрах. Нещо, което нямаше да ви се размине по мое време. Тогава никой не се осмеляваше да не се подчини.

Усмивката му се стегна, очите му станаха по-студени. Халифа се размърда в стола си. Не знаеше какво означава всичко това. Питаше се дали не е направил някаква грешка. Нещата в Египет може и да се променяха, но въпреки това трябваше да си отваряш очите на четири, особено в компанията на скорпиони като Садек. Отново настъпи неловко мълчание. После, за негова изненада, бившият началник вдигна ръце и бавно запляска, сякаш го аплодираше.

— Много добре, инспекторе. Дори професорът, който изследва гробницата, не забеляза проблема с клоните. Аз обаче го забелязах. А сега и вие. Много добре.

Върна ръцете си върху облегалките и левият му показалец започна да почуква по дървото. Откъм антрето се чу изщракване, външната врата се отвори и затвори. Вероятно жена му беше излязла.

— Веднага щом онази хауагая ми каза за клоните, разбрах, че нещо не е наред. Отначало и аз като вас си помислих, че е била объркана и не си спомня точно. Тя обаче беше непреклонна. Шахтата била покрита с клони. Което означаваше, че те са се озовали там след падането на Пинскър, иначе той щеше да ги бутне. И тъй като на десет километра от мястото не растат дървета, значи някой нарочно ги беше отнесъл там. Имаше възможни обяснения, но най-очевидното бе, че някой е искал или гробницата, или Пинскър да не бъдат открити. А очевидното обяснение на това е, че…

— Падането на Пинскър не е било нещастен случай.

Садек отново плесна бавно с ръце. Явно питането на Бен Рои се оказваше далеч не толкова рутинно, колкото бяха очаквали.

— За това в доклада ви не се споменава нищо — рече Халифа.

— Предвид обстоятелствата реших, че е по-добре да се изразявам по-просто.

— Но този човек е бил убит.

— Това е един начин да се гледа на случая.

— Има ли други?

— Винаги има друг начин да се погледне на нещата, инспекторе. Ако съм научил нещо през четирийсетте си години в полицията, то е, че нищо не е абсолютно ясно и еднозначно.

Той отново отпи от чая и погледна Халифа в очите, сякаш го предизвикваше да оспори думите му. Халифа и преди си бе имал вземане-даване с хора като Садек — всъщност през цялата му кариера — и знаеше кога е време да натисне и кога да си затрае. Сега бе време за второто. Седяха мълчаливо, Халифа местеше крака, Садек отпивате от чая си. Накрая бившият началник кимна, пресуши чашата си и я остави.

— Личен интерес, казвате?

— Да, господине.

— Сигурен ли сте?