Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Ловите риба, детектив. Ловите риба със счупена въдица в празно езеро и се чудите защо не кълве, мамка му.

Тромава метафора, но не много далеч от истината. Сводникът дръпна за последно от цигарата, наведе се и смачка фаса в пепелника.

— Вижте какво, ще ви помогна — заяви той. — Изглеждате ми хубава двойка… — смигна отново на Зиски, — … а аз съм добро момче, винаги гледам да се харесам. Ето как стоят нещата.

Облегна се и скръсти ръце, циците му щръкнаха между лактите и татуираната вулва на ръката му зейна към Бен Рои като възпалено око.

— С ръка на сърцето си признавам, че онази Клайнберг не ми хареса. Съгласих се да се срещна с нея, определих часа и датата, а тя вместо да благодари, се държа като надута кучка без никакви маниери. Задаваше какви ли не смахнати въпроси, направи куп неприятни инсинуации за личния ми и професионалния ми живот. Боя се, че накрая изгубих търпение и й казах да ходи да се ебе сама, защото едва ли някой би се съгласил да се жертва за нея. С две думи, направо казано, не се спогодихме. Но ако ме питате — а подозирам, че всъщност точно това ме питате — дали имам нещо общо с убийството й…

Адвокатката понечи да протестира, че това няма общо с темата, но Кременко отново й даде знак да си затваря устата.

— Ако ме питате това, то ви казвам, отново с ръка на сърцето, че нямам нищо общо. И ако смятате да твърдите обратното, по-добре да имате адски добри доказателства, иначе тази очарователна дама до мен ще ви се стовари като хиляда тона най-гъстото лайно, изсирано някога от човешки гъз.

Изгледа детективите със стиснати юмруци. Палячовското поведение изчезна като завеса, разкривайки истинската природа на човека зад нея — корав, брутален, безскрупулен. А после най-неочаквано всичко това се стопи и Кременко бе отново целият усмивки.

— Добре, след като изяснихме това, да се върнем на въпроса. — Усмихна се лъчезарно той и посегна към гарафата. — Някой иска ли да се освежи?

Разговорът продължи още четирийсет минути, но Бен Рои го водеше повърхностно. Не очакваше Кременко да му каже каквото и да било, както и стана. Украинецът беше костелив орех, отбягваше въпросите му с хладнокръвното нехайство на човек, който през целия си живот е играл на котка и мишка със закона и е повече от уверен в способността си да баламосва противника. Открито лъжеше за сводничеството и трафика, както несъмнено бе лъгал и Ривка Клайнберг. Въпросът бе не толкова какво е изкопчила тя от него, колкото какво се е надявала да научи. И за пореден път Бен Рои се убеждаваше в едно и също — момичето бе ключът към всичко. Клайнберг беше посетила Кременко ден след като беше научила за изчезването на Восги, и каквато и да беше информацията, която се е опитвала да научи, тя несъмнено бе свързана с изчезналата арменка. Била ли е Восги едно от момичетата на Кременко? Дали хората му не са я очистили, за да не и позволят да свидетелства срещу него? Дали Клайнберг не е била твърде близо до истината и това да е довело до нейното премахване? Сценарият беше доста вероятен най-вероятният от всички дотук, макар да оставаха куп въпросителни. Бен Рои отново и отново насочваше разговора в тази посока, притискаше Кременко, показваше му снимката на момичето, опитваше се да намери пролука в бронята му. Без резултат. Може би по-нататък трябваше да опита по-грубо, да прибере Кременко в участъка и да го натисне наистина здраво, но се съмняваше, че ще има полза. Както бе казал самият Кременко, той ловеше риба — прекалено много предположения, майната им на фактите. Към края на разговора украинецът имаше вид на човек, който е прекарал доста забавен следобед.

Точно на шейсетата минута, нито секунда по-късно, адвокатката обяви край на разговора. Изключи диктофона, отиде до звънеца и повика надзирателя. Кременко се облегна назад и отпусна ръка върху празния стол до него.

— За мен бе истинско удоволствие, господа — ухили се той. — По-точно, дами и господа.

И отново изгледа подигравателно Зиски.

— Ако мога да ви помогна с нещо друго, обаждайте се по всяко време. Ще остана тук още няколко седмици, след което смятам да се прибера у дома.

Той хвърли поглед към адвокатката, която имаше вид на човек, седял цял час върху кактус. Тя пристъпи обратно към стола си, видя къде е ръката на Кременко и остана права. Настъпи неловко мълчание, нарушено от звука на приближаващи стъпки. Бен Рои и Зиски станаха, ключалката изщрака и вратата се отвори. Този път надзирателят бе друг.