Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Жегата забавяше крачката му и му трябваха близо четирийсет минути, за да стигне до края на клисурата. Накрая, точно когато започваше да си мисли, че е трябвало да изчака да захлади, пътеката зави надясно и свърши в дълбок естествен амфитеатър, скрит от скалните стени. Там имаше дървен навес за почивка, а до него бе отворът на гробница от XVIII династия, принадлежаща на везира Ай, станал по-късно фараон. Недалеч беше подпрян прашен мотоциклет „Ява“ и Халифа въздъхна с облекчение — не беше бил напразно целия този път.

Слезе по стъпалата до зейналия вход на гробницата, мушна глава вътре и извика в стръмно спускащия се коридор.

— Професор Дюфресне!

Отговор не последва.

— Професор Дюфресне! Тук ли сте?

Отново мълчание. После някъде отдолу се чу безтелесен глас, идващ сякаш от преизподнята:

— Юсуф Халифа, колко пъти трябва да ти казвам да ме наричаш Мари!

Халифа се усмихна.

— Слушам, професоре.

Чу се слабо ехо от изкачващи се стъпки и далеч долу се появи глава. Всичко под шията беше скрито от стръмния наклон на коридора.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Исках да ви задам един въпрос.

— Явно трябва да е много важен.

— Да сляза ли долу?

— Не, така или иначе излизах. Жаден ли си?

— Ужасно.

— Значи си късметлия. Имам термос студена лимонада. Добрата стара Мари Дюфресне.

— Момент — извика тя и отново изчезна някъде долу. Халифа се върна при навеса. След няколко минути на входа на гробницата се появи висока жена с посивяла коса. Беше с джинси, жълто-кафява риза и бяла кърпа на врата. Жената махна приветливо и тръгна нагоре към него. Движеше се изненадващо бързо за възрастта си — вече наближаваше деветдесетте. Халифа стана и двамата се здрависаха.

— Как си, красавецо?

— Добре, хамдулилла. А вие?

— Адски добре за стара кранта като мен. А Зейнаб?

— Тя… също е добре.

Жената го погледна в очите. Усети, че е по-добре да не задълбава в тази посока, потърка приятелски ръката му и вдигна термоса.

— Глътка?

— Помислих си, че така и няма да ми предложите.

Седнаха, тя отвори термоса и му наля чаша. После сипа и на себе си и се чукнаха.

— Радвам се да те видя, Юсуф.

— И аз вас, докторе.

Тя го изгледа.

— Мари — поправи се той, пренебрегвайки естествената си склонност да се обръща почтително към по-възрастните и високопоставените. Тя кимна одобрително и отпи от лимонадата.

Мари Дюфресне, или „ая доктора амерканая“, както беше известна за всеки в Луксор, беше живо изкопаемо.

Последната оцеляла връзка с отдавна отминалата златна епоха на египетската археология. Баща й Алън Дюфресне бил консерватор и дошъл тук в края на 20-те, за да работи с великия Хърбърт Уинлок. Довел със себе си жена си и дъщеря си, и като се изключи краткото връщане до Харвард за защитата на доктората си, Мари бе останала в Египет. Уинлок, Хауърд Картър, Флиндърс Питри, Джон Пендълбъри, Мохамед Гонеим — беше ги познавала всички. Група знаменитости, чийто заслужил член бе и самата тя. Според всеобщото признание Мари Дюфресне беше най-добрият археолог чертожник, работил някога в Египет. Говореше се, че дори прочутият с арогантността си Захи Хауас изпитва благоговение към нея.

— Как върви работата? — попита Халифа, като пресуши чашата си на един дъх и не отказа втора.

— Бавно — отвърна тя. — Както и би трябвало. Светът се движи прекалено бързо за моя вкус.

През последното десетилетие, Мари бе направила скици на всеки стенопис и надпис в Западната долина. Три от тези десет години беше прекарала в гробницата на Ай.

— Май наистина имаше нужда от това — отбеляза тя, когато той отново пресуши чашата си.

— Пътят ми се стори по-дълъг, отколкото го помня.

— През лятото е така. Когато захладнее, става много по-кратък. Дойдеш ли през декември, изобщо няма да го усетиш.

Тя се усмихна и напълни чашата му за трети път.

— И какъв е загадъчният въпрос, който искаш да ми зададеш?

Халифа отпи с благодарност — Мари правеше сама лимонадата и успяваше да налучка правилния баланс между горчивината на лимона и сладостта на захарната тръстика. Той избърса уста и остави чашата.

— За един човек на име Самюел Пинскър — каза той. — Англичанин. Работил е тук навремето. Питах се дали не го помните.

— Самюел Пинскър — повтори тя името, сякаш за да го усети. — Господи, това се нарича удар от миналото.

— Значи го помните?

— Смътно. Изчезна, когато бях хлапе. Намериха тялото му през седемдесетте. Паднал в една шахтова гробница горе на гебела.