Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Какво мислиш за всичко това? — попита той.

— Честно казано, не знам — отвърна египтянинът. — Това за лабиринта е интересно, но дали твоята жертва се е интересувала именно от това…

Изведнъж прекъсна насред изречението и извика гневно на арабски на някого.

— Извинявай, едни хлапета се канеха да пресекат тичешком улицата — обясни той. — Детински работи. Трябва да се оглеждат преди това.

Бен Рои понечи да се усмихне, но осъзна какво отражение има тази случка върху приятеля му. Попита го дали според него има някаква връзка между двете убийства — това в Луксор от 1931 г. и това в Йерусалим преди няколко дни. Египтянинът тихо изсумтя, което бе еквивалент на свиване на рамене.

— Не виждам пряка връзка. Единственото общо е, че жертвите са евреи. Но дори това ми се струва… как се изразявахте вие? Намирисва, като се има предвид, че между убийствата има осемдесет години разлика. Но, от друга страна, не зная всички подробности по твоя случай, така че може и да изпускам нещо.

Прав беше. Бен Рои му беше описал само най-общо ситуацията. Отчасти защото началството никак нямаше да се зарадва, че снася куп поверителна информация на трета страна, особено арабска. Но най-вече защото не искаше да въвлича Халифа прекалено много и да излезе, че се възползва от приятелството им.

Но пък без въвличането на Халифа имаше вероятност да пропусне някои връзки. Жизненоважни връзки.

Поколеба се. Опитваше се да балансира необходимостта да намери отговори с нежеланието да натоварва стария си приятел. Халифа беше онзи, който реши дилемата.

— Можеш ли да ми изпратиш повече информация? — попита той.

— Сигурен ли си, че искаш да ти изпратя повече информация?

— Защо не? Готов съм на всичко в името на подобряването на израелско–арабските отношения.

Бен Рои се усмихна.

— Ще ти пусна подробности утре — рече той. — Ще ти бъда благодарен, ако всичко си остане между нас.

— Разбира се. Ще дам изявление по държавната телевизия, но иначе си остава нашата малка тайна.

Бен Рои отново се усмихна. Въпреки всичко, което му се беше стоварило на главата, старият Халифа още си беше на място. Понатъртен, но на място.

— Имам една възможна следа — продължи египтянинът. — Английски учен. Оказва се, че е правил проучване върху Пинскър, и може би ще успее да запълни някои бели петна. В момента изнася лекции на един туристически кораб по Нил, но проверих графика му и се оказа, че корабът ще пристигне в Луксор утре следобед. Ще поговоря с него, може да излезе нещо.

— Благодаря — каза Бен Рои.

— За нищо.

— Наистина ти благодаря.

— Наистина за нищо.

Като че ли нямаше какво друго да си кажат, поне за случая, така че се умълчаха. Бен Рои се мотаеше бавно по крайбрежната улица, а в Луксор Халифа зяпаше семейните портрети на витрината на фотоателие на ъгъла на „Ал Медина“ и „Ел Махди“. Не можеха да обяснят защо, но и на двамата не им се искаше да прекратят разговора.

— Как е Зейнаб?

— Как е Сара?

Казаха го в един глас. И се извиниха в един глас.

— Ти си пръв — рече Бен Рои. — Как е Зейнаб?

— Добре е — отвърна Халифа. И след кратко мълчание добави: — Всъщност не е добре. Изобщо не е добре. Спи лошо, измъчват я кошмари, събужда се с плач. Смъртта на Али е ужасен удар за нея. За двама ни.

Бен Рои затърси утешителни думи, но не успя да измисли нещо, което да не звучи непоносимо кретенски.

— Съжалявам — измънка той.

— Станалото — станало — рече Халифа. — Справяме се.

Една от снимките на витрината беше на момче, горе-долу на възрастта на Али, което се взираше строго в обектива. Халифа го погледа и тръгна по „Шария ал Мадина ал Минавра“.

— А Сара? — попита той. — Надявам се, че е добре?

— Добре е — отвърна Бен Рои. Всъщност предишната нощ й беше лошо, но неразположението й изглеждаше някак незначително в сравнение с онова, което бе сполетяло семейство Халифа, така че не си направи труда да го споменава.

— А бебето?

— И то е добре. Благодаря, че попита.

Отново замълчаха. Всеки бе благодарен за присъствието на другия, без да изпитва нужда да го изрече. Халифа вървеше към дома си покрай английския ресторант „Пудълдък“ и сградата на Дирекцията по сигурност в Луксор. Бен Рои спря при хотел „Краун Плаза“ и се загледа към танцуващите в съботния следобед — двайсетина двойки, млади и стари, добри и нескопосани, движещи се под звуците на музиката, извиращи от грамадна тонколона. На идване те танцуваха нещо като салса, сега латиноамериканските ритми се бяха сменили с валс.