Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Деветима мъже, обвързани с кръв - тихо каза Ерин. - Сангвинистки орден на монаси воини.

- Какви са били тези тамплиери сангвинисти? - попита Джордан.

Бернар го погледна и прегърбените му рамене леко се поизправиха от гордост.

- Ние бяхме орден в ордена, способни да водим битка както срещу враговете от плът, така и срещу духовете, родени от зло. Вярата ни беше толкова броня, колкото и ризниците ни. Не се бояхме нито от хора, нито от демони.

- И наистина ли сте Бернар дьо Клерво? - попита Ерин.

- Да. И заедно с Юг извършихме велики дела, обединихме пръснатите тамплиери под един флаг, дадохме им единство, сила и цел. - Бернар ги изгледа един по един. - Разберете, Юг беше велик водач. Харизматичен, състрадателен, съпричастен. Хора и сангвинисти се стичаха при него, готови да дадат живота си по негова заповед. Но след време това му дойде в повече.

- Познавам подобни хора - каза Джордан. - Характеристиките, които правят някого добър лидер, като съпричастността, понякога го правят по-податлив на изтощение и на посттравматичен стрес.

- Какво стана с Юг? - попита Ерин.

Бернар въздъхна тежко.

- Изостави тамплиерите. След Втория кръстоносен поход. - Погледна Рун. - Всъщност напусна ордена ни.

- Напуснал е сангвинистите? - Рун не беше в състояние да скрие шока си.

Сангвинистите не напускаха. Или умираха в служба на Църквата, или престъпваха клетвите си и се връщаха към нечестивата си природа, така че се налагаше да бъдат преследвани и избивани. Единственият сангвинист, избягнал подобна участ, беше Распутин, който бе създал своя извратена версия на ордена в рамките на Руската православна църква и се бе установил в Санкт Петербург, където сангвинистите не можеха да стигнат до него.

Но се оказваше, че има и друг.

- Къде отиде той? - попита Рун.

Бернар погледна ръцете си.

- Отначало пътуваше надалеч, сам. Беше отшелник и скитник. Накрая се установи в отдалечените планини на Франция, като отшелник. Там намери известен мир, откри благодат в дивите кътчета на света.

- И какво искаш да кажеш? - попита Рун. - Че отново се е върнал към съществуване като стригой ли?

Бернар поклати глава.

Рун се мъчеше да го разбере, но не можеше.

- Тогава как може да живее извън закрилата на Църквата?

- Просто го направи - уклончиво отвърна Бернар, като избягваше погледа му.

Ерин изясни част от историята.

- Затова сте разпространили лъжата за смъртта му, нали? Юг дьо Пайен е изоставил ордена, но не се е върнал към дивашкия начин на живот. Открил е свой път към благодатта, независим от пътя на Църквата.

Рун я зяпна, неспособен да приеме думите ѝ. Нямаше друг път към благодатта освен службата на Църквата. Той и всички сангвинисти бяха учени на тази проста истина още от времето на Лазар.

- Не можех да позволя никой да научи - обясни Бернар. - Ами ако и други сангвинисти решаха да напуснат ордена? Затова измислих историята за славната му смърт, за живот, отдаден на служба на Църквата. Но това беше само половината от причината да излъжа.

- Каква е другата половина? - попита Ерин.

- Когато Юг заговори за напускане на ордена, разбрах, че те ще го убият. Измислих историята, за да го спася. - Погледна Рун, сякаш търсеше опрощение. - Излъгах ордена. Излъгах Църквата. Но те щяха да го преследват като животно, а той не беше животно. А мой приятел.

Рун се отпусна тежко на един стол. Раните му и тези откровения го оставиха съвсем без сили.

„Този сангвинист е намерил благодат извън Църквата“.

В ума му бушуваше буря. Той бе станал сангвинист, защото си бе мислил, че това е единственият начин да живее с проклятието си. Изборът, пред който беше изправен, бе прост - да умре като стригой или да живее като духовник и да защитава другите. По онова време, преди векове, Рун вече беше тръгнал по пътя на духа и учеше в семинарията, така че изборът не му беше труден - щеше да служи. Бяха му казали, че това е единственият начин.

Когато Распутин напусна Църквата преди почти век и създаде армия от последователи, достатъчно силна да го пази от правосъдието на Църквата, вярата на Рун си остана непоклатима. Животът на Распутин бе живот в грях и лъжа и Рун не би последвал примера му. Но откровението, че може да има и друг път, го плашеше и гневеше.

Загледа се към слънчевата светлина, която се лееше през прозорците.

„Нима целият ми живот е лъжа?“

08:25

Ерин забеляза как Рун се отпусна в стола, видя безнадеждността, изписана на лицето му Знаеше, че му се е насъбрало твърде много. Едва не беше умрял и бе изгубил ръката си, но тя подозираше, че наученото от Бернар му е нанесло по-дълбока рана, рана, на която ще й е нужно много време, за да заздравее - ако изобщо заздравее. Почти виждаше как упованието и вярата на Рун в Църквата се сгромолясват.