Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Преди Рун да успее дори да седне, една ръка стисна врата му със силата на менгеме и го вдигна високо - само пръстите на краката му докосваха килима.

Противен кикот достигна до него през болката.

Кардинал Бернар го гледаше със злобна усмивка. Алените му одежди висяха на парцали върху почти голото му тяло. В кафявите му очи се четеше лудост.

- Добре дошъл, Рицарю на Христа... добре дошъл при твоя край.

19 март, 08:02

Кастел Гандолфо, Италия

Зашеметена от внезапната атака, Ерин се хвана за ръба на бюрото и се надигна, без да обръща внимание на болката. При полета си над бюрото беше съборила единствената свещ и сега стаята бе почти тъмна, ако не се броеше проникващата през завесите светлина.

Първата ѝ мисъл бе, че са издебнати от стригой.

Залитна към прозореца и дръпна завесите. Те бяха вързани, така че да не се отварят напълно, но тя успя да раздели тежката коприна достатъчно, за да може слънчевата светлина да проникне вътре.

Обърна се и пред очите ѝ се разкри невъзможна гледка. Кардинал Бернар беше стиснал Рун за гърлото и го беше притиснал към един библиотечен шкаф. По почти голото му тяло висяха алени парцали, под които по бялата плът се виждаха десетки драскотини, сякаш беше раздрал дрехите си в пристъп на ярост.

На килима зад тях някой лежеше неподвижно, а от главата му течеше кръв...

„Джордан...“

Рун като че ли се възстанови от изненадата си. В дясната му ръка се появи сребърно острие и се заби дълбоко в ръката на кардинала. Пръстите пуснаха гърлото му. Докато падаше, Рун замахна отново - но улучи единствено въздух.

Бернар вече беше в другия край на стаята и грабна меч от стената. От неземната му скорост беше ясно, че кардиналът вече не изпълнява обетите на сангвинистите. Подобно на стригоите, неговата сила идваше от някакъв по-тъмен източник.

„Какво е станало?“

Джордан се размърда. Клепачите му трепнаха и се отвориха. В тъмното очите му блестяха златисто.

Преди Джордан да дойде на себе си, Бернар се хвърли към Рун.

Рун отскочи настрани и тромаво се блъсна в някаква огромна китайска ваза. Присъщата му грациозност беше изчезнала заедно с ръката му.

Ерин извади кинжал от скритата от вътрешната страна на якето ѝ ножница и се приготви да се защитава. Но тя не беше боец. Най-доброто ѝ оръжие беше умът ѝ. Бернар отново се нахвърли върху Рун, но Джордан го спъна и той падна върху един голям глобус на стойка.

Докато кардиналът скачаше с ръмжене на крака и тялото му попадна под лъчите на слънцето, Ерин погледна голата плът в търсене на издайническия черен отпечатък на длан.

Нямаше нищо.

Тя не се изненада.

Как би могъл Легион да обсеби кардинала? Особено докато е затворен тук? Но щом Легион не беше източникът на тази поквара, тогава кой?

„Трябва да помисля...“

Джордан застана до Рун и двамата се изправиха срещу бесния звяр, в който се бе превърнал кардиналът.

Ерин огледа стаята за нещото, което държеше кардинала в хватката си. Погледът ѝ се плъзна по хаоса на бюрото. Не видя нищо необичайна - листове, книги, подвързан в кожа дневник. Погледна зад бюрото. И тогава кракът ѝ подритна някаква черна кесия на пода. Нещо се изтъркаля от нея.

Парче черно стъкло.

То сякаш излъчваше мрак. Беше виждала и преди подобен отровен артефакт - в египетската пустиня. Неотдавна Рун беше заминал с екип да освободи пясъците от това зло. Ерин клекна. Знаеше какво лежи на килима.

Капка от кръвта на Луцифер.

Взе камъка с помощта на един лист, като с другата ръка хвана връзките на кесията. Изправи се, остави черната сълза на осветеното от слънцето писалище и изсипа съдържанието на кесията до нея. Тъмните капки сякаш поглъщаха светлината, създаваха малки пустоти в тъканта на вселената. Нямаше нужда да ги докосва, за да долови тяхното зло, тяхната погрешност.

Но как можеше да унищожи това зло?

Явно слънчевата светлина не им действаше.

„И защо да им действа?“

Преди хилядолетия тези капки кръв на Луцифер бяха паднали в египетския пясък и се бяха превърнали в черно стъкло, което запечатваше в себе си злото, защитаваше мрака му от светлината на слънцето. Щом двете хиляди години в пустинята не им бяха направили нищо, обикновеното италианско слънце изобщо нямаше да има ефект върху тях.

„Ами ако...“

Погледът ѝ спря върху преобърнатото каменно преспапие в края на бюрото на Бернар. Имаше формата на ангел - и което бе по-важно, беше тежко.