Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Сигурен съм, че скоро ще се свести - продължи Патрик. - Навременната помощ е спасила живота му.

Елизабет си представи Ерин - как маже раните на Рун с кръвта си. Макар и крехка и смъртна, археоложката го беше спасила.

- Можеш да се помолиш с мен, ако искаш - предложи монахът.

Елизабет искаше да остане, но погледна към дървената врата.

- Първо трябва да говоря с кардинал Бернар.

- Чух, че другите след малко ще се срещнат с него.

Тя обаче не го беше чувала.

При мисълта какво е направил онзи злодей с болното момче, как го използва като пешка, гневът ѝ отново се надигна.

Излезе от стаята и забърза по коридора. Трима непознати сангвинисти - двама мъже и една жена - охраняваха тази част от резиденцията. Но дали пазеха Рун, или искаха да са сигурни, че самата тя няма да мърда никъде?

Елизабет се обърна към жената, която бе африканка. Никога не бе виждала толкова тъмна кожа.

- Трябва да говоря с кардинал Бернар. Имам информация, която е жизненоважна за сигурността на ордена.

Кръглите очи на жената я погледнаха изпитателно.

- Достъпът до затворника е ограничен. Единствено личният му помощник отец Грегъри може да разговаря с кардинала и да се грижи за нуждите му. Можете да ми кажете съобщението и ще му го предам.

- Трябва да говоря с кардинала лично.

Устните на жената се свиха.

- Предвид престъпленията му спрямо вас, боя се, че това е забранено.

Елизабет заговори толкова меко и смирено, колкото можеше.

- Разбрах, че спътниците ми имат среща с него тази сутрин. Не мога ли да говоря с него в тяхно присъствие?

- Заповедта е категорична. - Лицето на монахинята стана по-сурово. - Като жертва и предвид обвиненията не можете да се виждате с него при никакви обстоятелства.

- В такъв случай ще трябва да оставя другите сами да му предадат информацията. - Елизабет леко сведе глава, за да скрие яростта си, и бавно тръгна обратно към килията си.

Щом остана сама, удари с длан тухлената стена.

„Ще си платиш, задето си взел Томи, Бернар... дори ако се наложи да унищожа всичко, което ми е мило“.

На вратата се почука и брат Патрик извика през яките дъски, гласът му звучеше радостно:

- Рун! Събужда се!

19 март, 07:39

Кастел Гандолфо, Италия

А Рун се бореше с мъглата от болка и кръв. Усети миризмата на вино и тамян. Чу развълнувани гласове, натрапчиво познати. Всичко пред очите му беше размазано, но картината бавно се избистри и той видя малка стая, осветена със свещи.

„Къде съм...?“

Опита се да вдигне глава, но от това светът само се завъртя още по-бързо. Студени ръце докоснаха челото му и го накараха да се отпусне на възглавницата.

- Всичко е наред, Рун, синко. По-полека.

Той се съсредоточи върху нежно усмихващото се лице.

- Патрик...

- Да, аз съм. - Монахът се отдръпна. Зад него имаше още някой.

- Виждам, че най-сетне си се събудил - сурово каза Елизабет, но по очите ѝ личеше, че изпитва огромно облекчение.

- Събудих се.

Почти не позна собствения си глас. Беше дълбок и дрезгав, глас на някой друг, някой по-слаб от него. Опита се да се надигне, но се отказа, когато болката прониза лявата му страна. Стисна зъби и посегна да разтрие мястото - но не откри нищо. Обърна се да погледне.

„Ръката ми я няма!“

Шокът върна калейдоскоп от спомени - разбиващата се над него камбана, как Ерин го дърпа, как огънят и димът ги обгръщат.

Това бе всичко, което си спомняше.

- Какво е станало? - изпъшка Рун. - Как така сме в Кастел Гандолфо? Защо?...

Елизабет седна на една табуретка и хвана дясната му ръка. Той стисна пръстите ѝ и тя му отвърна със същото.

Рун пое дъх няколко пъти, за да се успокои.

- Колко време бях в безсъзнание?

- Само тази нощ.

Елизабет бавно му обясни какво се бе случило, каза му какво са научили от книжата на Джон Дий и как са го свързали с кардинал Бернар.

- Затова сме тук. За да разберем какво знае. Но ти, славни Рицарю на Христа, трябва да почиваш.

И му се усмихна.

Той обърна глава и огледа бинтования остатък от ръката си.

- Помня...

Гласът му замря, когато си спомни смътно как се гърчи от удоволствие, как горещи пръсти, потопени в кръв, го докосват, как го докарват до върха на екстаза.

Погледна Елизабет.

- Ерин.

По лицето ѝ премина сянка.

- Да, археоложката те спаси. Използва кръвта си, за да те върне от прага на смъртта.

Патрик я докосна по рамото.

- Но ти, скъпа ми сестро, не се отдели от него през цялата нощ, грижеше се за раните и поднасяше Христовата кръв към устните му.