Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

И тогава, изгубена в страстта си, докато тялото ѝ отговаряше на всеки негов допир и движение, тя затвори очи и за миг се върна към момента с Рун в параклиса, как пламъкът на кръвта й потича през него, как тялото му става част от нея.

Ерин изпъшка, гръбнакът ѝ се изви в дъга под Джордан, тя обви крака около него и го притисна по-плътно към себе си. Яхна мига като вълна, изгубена в екстаза, без да знае къде свършва тялото ѝ и къде започва неговото.

Накрая се отпусна, задъхана, трепереща.

Джордан я целуна, за да я успокои, и ѝ се усмихна.

Тя се взираше в него. Обичаше го повече от всякога. Въпреки това дълбоко в себе си изпитваше вина - знаеше, че реакцията ѝ не е единствено от неговото докосване.

- Нещо не е наред ли? - попита той и прокара пръст по бузата ѝ.

- Не... съвършено е.

„Прекалено съвършено“. И това я плашеше.

Лежаха прегърнати, а слънчевата светлина пълзеше по стаята. В някакъв момент Ерин потъна в сън без сънища. Когато се събуди, се ослуша за течащ душ, за някакъв знак, че Джордан още е тук, но знаеше, че го няма.

За миг я обхвана паника.

„Сигурно е отишъл да вземе закуска“.

Пропъди страховете си и стана. Имаше нужда да се раздвижи. Взе бърз душ. Горещата вода масажираше тялото ѝ, премахна последните болежки и я събуди напълно. Избърса се и облече чистите дрехи, които беше получила снощи - джинси и бяла памучна риза. Накрая си сложи коженото яке. Беше изработено от кожа на адски вълк - от опит знаеше, че е здрава като броня. Остави част от тази сила да попие в нея, да я подготви за предстоящия ден.

На вратата се почука и Ерин отиде да отвори. Тялото ѝ беше напрегнато, докато не видя Джордан.

- Идвам със закуска - каза той и вдигна пред нея поднос с кафе, плодове и кроасани. - И с нареждания.

- Нареждания ли?

- Срещнах Кристиан. Каза, че ни е дадено позволение да говорим със затворника.

„Кардинал Бернар“.

- Крайно време беше - каза тя.

Джордан се намръщи шеговито.

- Май снощи изобщо не ни беше до разпити.

„Така е“.

- Кога ще можем да говорим с него?

- В осем... след около час. - Той отиде до леглото с подноса, седна и потупа дюшека. - Какво ще кажеш да ти сервирам закуската в леглото?

Тя се отпусна до него.

- Мисля, че се брои само ако сме голи.

Той остави подноса на нощното шкафче.

- Това правило ми харесва... а ти знаеш, че спазвам стриктно правилата.

Започна да разкопчава ризата си.

07:20

Елизабет внимателно свали натопената във вино превръзка от остатъка от лявата ръка на Рун. Махна стария бинт и огледа раната. Кожата вече беше започнала да се затваря на доста места и да закрива мускулите, но имаше нужда от още възстановяване. Тя покри пораженията с компрес с осветено вино. Рун тихо изпъшка от болка, но очите му не се отвориха.

„Върни се при мен, Рун“.

Стегна компреса с нов бинт и се облегна назад. Усещаше, че слънцето е изгряло преди около час. Беше прекарала цялата нощ с него в тази килия без прозорци. Вонеше на тамян и вино, с намек за сено и тухли. Миризмата ѝ напомни за времето, когато тя беше затворена тук. Въпреки това остана. Искаше да е до Рун, когато се събуди.

Огледа се намръщено. Стаята не й харесваше.

В помещението имаше просто дървено легло със сламеник, шкафче със запалена свещ, манерка вино, чисти бели марли и стъкленици с масла, миришещи на вино и смола. Приличаше досущ на нейната килия, която се намираше до тази - не че я беше използвала през дългата нощ.

Тътренето на кожа по камък я накара да се обърне към тясната врата. Дребен закръглен мъж с монашеска тонзура влезе в стаята с още вино и бинтове.

- Благодаря, брат Патрик.

- За Рун - винаги.

Монахът ѝ беше помагал в грижите за Рун през цялата нощ. Искрена мъка се изписа на лицето му, когато погледна неподвижното тяло на леглото. Беше го грижа за него, но това не беше само загрижеността на събрат сангвинист. Може би двамата бяха приятели.

- Трябва да си починеш, сестро Елизабет - каза ѝ той за пореден път. - Аз ще го наглеждам. Ако има някаква промяна, веднага ще ти кажа.

Тя отвори уста да откаже - и усети леко вибриране в джоба, където държеше телефона си.

Томи.

През нощта всеки път, когато оставаше сама, се опитваше да се свърже с момчето, но винаги чуваше един и същи механичен глас да я подканва да остави съобщение. Не го направи, тъй като се боеше, че някой друг може да чуе думите ѝ.

- Благодаря, брат Патрик. - Елизабет стана от табуретката до леглото. - Ще ида да си почина.