Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

На лицето му се изписа смесица от изненада и облекчение.

Тя му се поклони, обърна се и излезе. Отиде в съседната килия и затвори яката врата. Едва тогава извади телефона. На малкия екран светеха думи.

Не знаеше как да отговори на съобщението му и не разбираше малкия символ в края. Но разбираше думата „неприятности“.

Разтревожена, тя стисна телефона и набра номера на Томи.

07:32

„Хайде, хайде...“

Томи седеше на тоалетната чиния. Душът до него течеше. Носеше само кърпа около бедрата си. Взираше се в телефона и се молеше Елизабет да отговори на есемеса му. Непрекъснато поглеждаше вратата, уплашен да не се появи някой от стражите, стоящи в коридора пред апартамента му в покрайнините на Рим. Прозорците бяха с решетки. Единственият изход беше покрай двамата сангвинисти, облечени в цивилни дрехи, които пазеха пред вратата.

Накрая телефонът в ръката му завибрира.

Той вдигна веднага и прошепна тихо:

- Елизабет?

- Томи, къде си? Какво е станало? - Както обикновено, тя напълно пренебрегна обичайните любезности.

- Някъде в Рим.

- В опасност ли си?

- Не мисля, но нещо не е наред. Свещеникът, който дойде с мен от Санта Барбара, не ме отведе във Ватикана, а ме остави в някакъв апартамент. Заключен съм... с пазачи отпред.

- Можеш ли да ми кажеш нещо за мястото, където са те завели?

- Стара сграда. Жълта. Мирише на чесън и риба. На третия етаж съм. Виждам някаква река от прозореца на спалнята, а също и фонтан с риба, от чиято уста тече вода. Мисля също, че наблизо има зоологическа градина. Поне чух да реват лъвове.

- Добре. Би трябвало да успея да намеря сградата. Може да отнеме известно време, но ще дойда.

Томи сниши глас още повече.

- Казват, че съм в опасност... от теб, но знам, че не са прави.

- Никога не бих те наранила, но ще ги накарам да си платят, ако ти направят нещо.

Томи се ухили. Не се съмняваше, че Елизабет ще дойде и ще нарита задниците на тия типове, но не искаше тя да пострада.

Помещението се изпълваше с пара. Томи се ослуша да разбере дали някой не е усетил, че говори по телефона, след което продължи:

- Чух ги да казват, че Бернар искал да ме държат под ключ, докато не направиш онова, което искат. Не знам дали е вярно, но ако е така, не им се давай.

- Ще направя всичко, за да стигна до теб. Ще те освободя и ще намерим начин отново да станеш здрав.

Той въздъхна и погледна ръката си. Петното мела- нома се бе разраснало и пълзеше като горски пожар нагоре по ръката му. Бяха се появили и нови петна по краката и лявата буза на задника му. Ангелската му кръв вече я нямаше и ракът сякаш наваксваше пропуснатото време.

- Не е чак толкова зле - излъга той. - Просто се уморявам лесно, но те не ме оставят да спя.

- Пази си силите.

„Лесно е да се каже“.

На вратата на банята се почука и Томи подскочи от изненада. Не беше чул някой да влиза, но пък сангвинистите можеха да се движат като призраци.

- Трябва да затварям - прошепна той. - Липсваш ми.

- И... ти на мен.

Томи прекъсна връзката, скри телефона зад казанчето на тоалетната и бързо застана под душа. Запляска шумно и извика:

- Не мога ли поне да се изкъпя на спокойствие?

- Много дълго се къпеш - отвърна груб глас. - И те чух да говориш.

- Мога да се къпя колкото си ща! И освен това си говоря сам!

Последва дълго мълчание, после пазачът заговори с по-бащински тон. Несъмнено знаеше, че Томи лъже и крие нещо, но тълкуванието му беше погрешно.

- Ако се пипаш по пишката, момче, няма нищо срамно. Но трябва да изповядваш тези грехове на свещеника си.

- Първо на първо, аз съм евреин. И второ на второ, начукай си го!

Стоеше под струята, по-сгорещен и от горещата вода.

„Вече наистина искам да умра“.

07:35

Кастел Гандолфо, Италия

Елизабет скри телефона и тръгна обратно към стаята на Рун. Гневът ѝ пламна, но тя го укроти. Когато дойдеше време да спаси Томи, трябваше да действа с чисто като лед съзнание. Нямаше място за емоции.

Възнамеряваше да се изправи пред кардинала, но първо искаше да провери как е Рун.

Влезе и приглади дрехата си, оправи и ръкавите. Брат Патрик беше коленичил до леглото на Рун и държеше ръката му.

Монахът вдигна глава и ѝ даде знак да приближи.

- Още почива.

Елизабет пристъпи напред и погледна лицето на Рун. Беше отпуснато в съня. Изглеждаше по същия начин както винаги, недокоснат от многото години и трагедии, съставляващи дългия му живот. Де да можеше да е живял живота на обикновен свещеник и да умре в отреденото му време. Не заслужаваше участта, която го бе сполетяла.