Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Тя го сграбчи, вдигна го високо, стовари го върху една черна капка - и я превърна в прах.

В другия край на стаята Бернар зави и засъска.

„Значи го чувстваш, а?“

Вдигаше преспапието отново и отново и разбиваше капка след капка. При всеки удар от кристалния прах се издигаше черна струйка дим - свиваше се в кръг, бягаше от слънцето, стигаше до края на бюрото, спускаше се надолу и изчезваше през пода.

Ерин си спомни описанието на Елизабет как същността на стригоя прави същото след смъртта му - връща се при източника си.

„При Луцифер“.

Когато разби последното парче обсидиан, кардинал Бернар изпъшка за последен път и се строполи на пода.

08:12

Рун клекна до Бернар, опрял ножа си на гърлото му, готов да убие стария си приятел. Джордан беше взел захвърления меч и стоеше до него. В същото време двамата закачулени стражи нахълтаха в стаята с вдигнати оръжия, привлечени от шума на кратката битка.

- Пазете вратата! - извика Рун, който се боеше, че някъде може да се спотайва друго зло. - Никой да не влиза без мое разрешение!

Двамата кимнаха отсечено и се върнаха на поста си.

Рун гледаше как лудостта изчезва от очите на кардинала. На нейно място се появи нещо, което Рун не беше виждал никога преди.

Съмнение.

Рун се отдръпна и махна ножа от гърлото му, но не го прибра.

Бернар седна и се опита да се покрие с остатъците от робата си, сякаш се опитваше да спаси малкото останало му достойнство. Накрая отпусна разтреперани ръце в скута си.

Ерин се приближи. Продължаваше да държи малката скулптура на ангел. Долната ѝ част беше напукана и покрита с черен прах.

- От капките кръв на Луцифер - каза тя.

Рун разбра и кимна.

- Аз ги оставих, като се върнах от Египет. Заключих ги в сейфа на кардинала. Вината е моя.

- Не... - Бернар поклати глава. - Виновна е моята надменност. Повярвах, че мога да си играя с този мрак и да остана недокоснат от него.

- Но защо изобщо ви е трябвало да се занимавате с тях? - попита Джордан.

- Надявах се да науча нещо от тях, нещо за Луцифер. - Бернар впери поглед в Рун. - Снощи, когато отец Грегъри ми съобщи, че се връщате от Прага и имате въпроси относно някакви камъни, свързани с Луцифер, си спомних какво донесе от Египет.

- Капките, станали на камък - рече Рун.

- Смятах да ви изчакам, преди да ги разгледам, но след като отец Грегъри ги донесе от сейфа в стария ми кабинет, те ме призоваха. Не успях да устоя.

Рун кимна и се обърна към другите.

- Действаха по същия начин на другите от екипа, който беше с мен в Египет.

Бернар се огледа и докосна объркано челото си.

- Не знам колко време съм бил под властта на това зло. То ме взе, но не ми даде нищо в замяна.

- Но сега сте свободен - каза Ерин. - И ние имаме въпроси.

- За Юг дьо Пайен. - Бернар кимна тъжно. - Отец Грегъри ми съобщи и това. Искате истината за моя приятел.

Ерин заговори по-меко, вероятно в отговор на болката и тъгата в гласа на кардинала.

- Значи Юг не е умрял по време на Втория кръстоносен поход, както твърдяхте?

- Да, не умря - едва чуто прошепна Бернар.

Ерин протегна ръка към кардинала и му помогна да стане.

- Джордан, намери някакво одеяло.

Рун отведе Бернар до столовете при камината, като внимаваше да не настъпи парчетата от разбитата ваза. Джордан се върна от съседната спалня с вълнена завивка и я даде на Бернар, който се покри с благодарна въздишка и бавно възвърна част от достойнството си. Отново заприлича на мъжа, когото Рун познаваше от толкова време.

Ерин седна на стола срещу Бернар и се наведе напред.

- Кажете ни какво е станало в действителност.

Бернар погледна студената камина. Погледът му още беше отнесен някъде в миналото.

- Юг ме прие, когато бях диво животно. Молеше се за мен, когато бях изгубен.

Рун не беше чувал тази история.

- Да не искаш да кажеш, че той те е приел и въвел в Ордена на сангвинистите?

В отговор получи едва забележимо кимане.

Рун беше наясно с огромното значение на паметния акт, каква силна връзка може да изгради той между двамата. Самият Рун беше насочен по този свещен път от Бернар, който бе станал негов ментор и приятел. И въпреки действията на кардинала той завинаги щеше да му остане задължен и благодарен. Връзката между Бернар и Юг дьо Пайен трябваше да е била също толкова силна.

- Бях изгубен дивак, преди той да ме спаси - продължи Бернар. - Двамата заедно доведохме мнозина в ордена. Мнозина. Ние създадохме рицарите тамплиери. Извършихме много добри дела.