Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Елизабет изтича при него, облечена в черни джинси, бели маратонки и ален пуловер под лекото яке. Косата ѝ бе разпусната, къдриците се вееха около лицето ѝ на поривите на вятъра. Никога не беше изглеждала толкова прекрасна.

Тя изруга на унгарски, после каза:

- Проклетото животно не ме слуша.

- Но все пак си му дала име - каза Рун. - Навуходоносор.

- Вавилонският цар - каза Елизабет и отметна коса назад. Явно го предизвикваше да се подиграе. - Идеята беше на Ерин. Според мен името е подходящо. И между другото, смятам да го взема с мен, когато замина.

- Нима?

- Не бива да бъде държан в някаква конюшня. Трябват му открити поля, открито небе. Трябва му целият свят.

Рун впери поглед в нея. Обичаше я с цялото си сърце. Когато пристъпи напред и хвана ръката ѝ, силните ѝ пръсти се преплетоха с неговите. Тя вдигна глава и го изгледа изпитателно, може би усетила колко много се е променил от сутринта.

- Покажи ми - прошепна той.

Тя се приближи към него. Започваше да разбира.

- Покажи ми света.

Той се наведе и я целуна дълбоко, без неувереност. И това не беше целомъдрената целувка на свещеник. Защото той вече не беше свещеник.

По-нататък...

Късна пролет

Де Мойн, Айова

„Най-сетне покой...“

Слънцето се беше спуснало ниско. Ерин се качи в беседката и вдъхна деликатния аромат на розите, които пълзяха по дървените рамки. Седна на пейката и се облегна.

Откъм поляната долиташе детски смях. Играеха някакъв сложен вариант на гоненица, облечени във взети под наем фракове и елегантни рокли, и не един или двама имаха зелени петна и одраскани колене. Възрастните стояха зад тях също в официално облекло, отпиваха шампанско и бъбреха.

Харесваше всички, дори обичаше някои, но й бе трудно да общува с тях. Точно сега ѝ се искаше да общува само с един човек.

Сякаш прочел мислите ѝ, той дойде в беседката. Беше я проследил, както се бе надявала, че ще стане.

- Има ли място за още един? - попита Джордан.

- Винаги - отвърна тя.

Русата му коса, обикновено подкастрена по войнишки, през последните месеци беше пораснала. Дългите кичури го правеха да изглежда по-отпуснат, с по-малко военна атмосфера около него, особено в сегашната му униформа - тъмносив фрак. Очите му не се бяха променили - все така яркосини, с по-тъмен пръстен около ириса. Той се облегна на стълба до входа и ѝ се усмихна. От него струеше обич и удовлетворение.

Тя също му се усмихна.

- Изглеждате невероятно добре, госпожо Грейнджър-Стоун - каза той.

- Вие също, господин Грейнджър-Стоун - отвърна тя.

Само преди час тя бе взела неговото име, а той нейното, пред неговото семейство и нейните приятели. Бяха положили клетвите си под синьото небе.

„Докато смъртта ни раздели“.

След всичко преживяно тези думи имаха допълнително значение. Джордан ѝ беше предложил, след като се върнаха в Рим, и тя бе приела моментално.

Времето бе твърде безценно, за да си позволят да губят и секунда.

Ерин докосна зарастващата рана на шията си. Беше избрала рокля с висока яка, за да скрие розовия белег, но въпреки това той надничаше над ръба ѝ. Раната вече почти не я болеше, но всеки ден, когато се поглеждаше в огледалото, тя я виждаше и си спомняше, че бе умряла и се бе върнала за живот, даваше си сметка колко близко е била да изгуби бъдещето си с Джордан.

Джордан нежно махна ръката ѝ от шията ѝ и я задържа между дланите си. Кожата му беше топла и напълно нормална. Дори татуировката му се беше смалила до първоначалните си размери. Беше точно толкова красив и мил, какъвто го бе срещнала за първи път в пустинята на Масада, преди сангвинистите да започнат да се разпореждат с живота им.

Сега си имаха свой собствен живот.

„Заедно“.

Джордан въздъхна дълбоко и седна до нея.

- Големи промени ни очакват. Ще работим в джунглата - ти ще изкопаваш артефакти, а аз ще надяна очила и ще уча за съдебномедицински антрополог. Никакви битки, никакви чудовища. Мислиш ли, че ще си щастлива така?

- Повече от щастлива. Възторжена.

Благодарение на връзки във Ватикана Ерин си беше уредила разкопки в Южна Америка, където щеше да се бори да отвоюва история от джунглата, да разкрие тайните ѝ и да я запази за бъдещите поколения. Работата щеше да е трудна, но нямаше да има нищо общо със светци и ангели. Животът ѝ вече си беше само неин - и можеше да го сподели със съпруга си.

Джордан беше уволнен с почести от армията и бе кандидатствал по програма да изучава съдебномедицинска антропология заедно с нея. Беше готов да разследва древни престъпления вместо съвременни. Искаше да дойде, след като кръвта отдавна е изчезнала, когато загадките са интелектуални, а не емоционални.