Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Той е символът на лъжата - обясни Лазар. - Лъжата, която те отклони от благочестивата пътека на службата и те насочи по дългия път на робията в нашия орден.

- Не разбирам - каза Рун. - Каква лъжа?

- Трябва да питаш Бернар - каза Лазар, хвана Рун за лакътя и го поведе обратно към входа на Светилището. Щом стигнаха до портата, Възкресеният го подкани да излезе.

Рун се поколеба на прага. Боеше се да напусне убежището на Светилището, изведнъж изгуби всякакво желание да научава тези последни тайни.

Но Лазар му препречи пътя и го остави без избор.

- Разбери миналото си, за да научиш бъдещето, синко. Открий кой си в действителност. И тогава избери къде ще прекараш дните си.

Рун си тръгна. Не можеше да каже как краката му намираха пътя из тунелите до „Свети Петър“, но докато се изкачваше, си спомни нощта, когато беше превърнат, как бе открит от сангвинистите преди да е съгрешил, как беше отведен пред Бернар и как кардиналът го убеди да се откаже от злата природа и да започне живота на сангвинист.

Всички пътища водеха обратно към Бернар.

Думите на мъжа долу отекваха отново и отново в съзнанието му.

„Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб“.

И Рун разбра смисъла на тези думи.

Бернар знаеше за нощните му посещения на гроба на сестра му. Знаеше, че онази нощ Рун ще е там, сам и уязвим. Именно Бернар беше изпратил на гробището един от ордена, маскиран като стригой, за да го превърне, да го привлече на служба, да сбъдне насила пророчеството, да създаде Избрания, сангвиниста, който никога не бе вкусвал човешка кръв. От стари пророчества Бернар е знаел, че единствено Избран от ордена може да намери изгубеното Кърваво евангелие.

И затова беше създал Избран.

С разбирането дойде и яростта, разгоря се в Рун като пречистващ огън. Бернар беше откраднал душата му и Рун му бе благодарил за това, при това хиляди пъти.

„Цялото ми съществуване е било една лъжа“.

Сякаш насън откри, че върви през папския дворец към кабинета на Бернар: на кардинала му беше позволено да работи там, докато чака процеса за кръвния си грях срещу Елизабет. Рун не почука. Нахълта вътре като буря.

Бернар вдигна очи от отрупаното с хартии бюро. На лицето му беше изписана изненада. Кардиналът продължаваше да носи аленото си расо, червените ръкавици и всички атрибути на поста си.

- Рун, какво има?

Рун едва можеше да говори, яростта го душеше.

- Ти си дал заповедта, която ме лиши от душа.

Бернар се изправи.

- Какви ги говориш?

- Ти си заповядвал на чудовището, което ме превърна в мерзост. Ти си ме насочил в обятията на Елизабет, за да отнема душата ѝ. Моят живот, смъртта ми, всичко това е било замислено от теб, за да наложиш насила Божията воля. Да подчиниш пророчеството на твоите желания.

Рун гледаше как Бернар претегля внимателно думите си, как търси най-добрия отговор на тези обвинения.

Накрая кардиналът избра истината.

- В такъв случай знаеш, че бях прав.

- Прав? - Думкта се изтръгна от Рун, изпълнена с горчивина и болка.

- След като всички пророчества се сбъднаха, би ли поискал нещата да се бяха развили по друг начин? Знаеш цената, която щеше да плати светът, ако се бяхме провалили.

Рун се тресеше от ярост. Бернар го бе лишил от семейството му, бе го обрекъл на вечна жажда за кръв, бе го накарал да вярва, че единственият път за него е да служи на Църквата, и го бе подтикнал да превърне жената, която обичаше, от лечителка в убийца.

И всичко това, за да се спаси светът според условията на Бернар. Да се сбъдне пророчество, до което може би никога нямаше да се стигне, ако не се беше замесил. Да държи всички сангвинисти под контрола на Църквата - и под своя контрол.

За Бернар всяка жертва си заслужаваше за постигането на целта. Какво беше страданието на един човек, когато светът е на ръба? На една графиня? На няколкостотин сангвинисти?

Омерзен и предаден, Рун се обърна и излезе.

- Не прибързвай, синко! - извика Бернар след него.

Не бързаше. Предателството му бе продължавало векове наред.

Рун излезе в папската градина. Имаше нужда от свеж въздух, от открито небе. Нощта се бе спуснала и бе студено и ясно. Звезди обсипваха небето. Огромната луна се бе издигнала високо.

Изтича навътре в градината - и долови позната миризма.

Лъвчето лудуваше тук - сребриста лунна светлина, носеща се над тъмната трева и гонена от раздразнена водачка.

- Връщай се, Навуходоносор!

Лъвчето се хвърли към Рун и го блъсна силно в пищялите, после се затърка яростно в краката му. Утре трябваше да го върнат в Кастел Гандолфо и да го предадат на грижите на брат Патрик, но явно някой беше решил, че има право на едно последно лудуване в градината, след като беше спасило живота на Томи.